– Копелета! – изкрещя Поуп, без да му пука, че с обиди ще си спечели още удари. – Махнете си шавливите ръце от мен или ще ви убия. Всички ви ще...
Юмрукът на Ред прекъсна заплахата и от носа на бездомника шурна още кръв. Поуп я изплю в лицето му.
– Не ме предизвиквайте, предупреждавам ви...
– Миришеш ми на мърша – каза Брендан. – Това ли си ти? Една мърша?
Скитникът не отговори. Беше приковал очи в Катсо, който изпразваше систематично многобройните му джобове и хвърляше намереното върху прашния под на тунела.
– Карни! – каза грубо Ред. – Виж дали в купчината има нещо, което си заслужава да вземем.
Карни погледна пластмасовите накити, мръсните парцали, смачканите листове хартия (да не би мъжът да беше поет?) и корковите тапи.
– Само боклуци – рече той.
– Провери все пак – нареди му Ред. – Може да има някакви пари. – Карни не помръдна. – Виж, мамка ти.
Карни клекна неохотно и разрови боклуците, които Катсо продължаваше да трупа върху мръсната земя. От пръв поглед си личеше, че няма нищо ценно, въпреки че някои от предметите – опърпаните фотографии и нечетливите бележки – вероятно щяха да подскажат що за човек е бил Поуп, преди да се пропие до самозабрава. Въпреки любопитството си Карни реши да уважи желанието на скитника тези спомени да си останат само негови. Те бяха всичко, което му бе останало.
– Нищо няма – обяви той след повърхностна проверка.
Но Катсо не беше приключил с претърсването. Под алчните му ръце се показваха нови и нови пластове мръсни дрехи. Поуп имаше повече джобове от професионален фокусник.
Карни вдигна поглед от жалката купчина и откри, че бездомникът го наблюдава. Стана му неловко. Изтощен и сломен от побоя, старецът беше спрял да протестира. Изглеждаше окаяно. Карни отвори ръце, за да му покаже, че не е взел нищо. Поуп кимна леко в отговор.
– Намерих я! – извика Катсо триумфално. – Намерих шибаната пиячка! – И измъкна бутилка водка от някакъв джоб.
Поуп сякаш не забеляза, че са му взели алкохола. Беше прекалено замаян или твърде уморен, за да протестира.
– Няма ли още? – попита Брендан и се разхили с нарастващо вълнение. – Може псето да крие още при тази.
Той пусна ръцете на скитника и изблъска Катсо настрани. Последният не възрази, нито се оплака, че са го блъснали. Доволен, че вече има бутилка, Катсо клекна на земята, счупи гърлото й, за да избегне евентуални зарази, и започна да пие. Ред също пусна стареца. Беше изгубил интерес към играта за разлика от Брендан, който едва сега започваше да й се наслаждава.
Ред се приближи до Карни и разбута купчината с принадлежности на Поуп с върха на обувката си.
– Шибани боклуци – заяви безстрастно той.
– Да – каза Карни, като се надяваше, че недоволният Ред ще прекрати издевателствата над Поуп.
Но Ред беше отстъпил кокала си на Брендан и беше достатъчно умен, за да не се опитва да му го вземе повторно. Карни беше виждал на какво насилие е способен Брендан и нямаше никакво желание да го наблюдава отново. Той се изправи с въздишка и обърна гръб на сцената, която последва. Ехото в тунела беше достатъчно красноречиво – смесица от удари и задъхани обиди. Никой нямаше да направи опит да спре Брендан, преди яростта му да се е изпарила. Ако някой беше достатъчно глупав да се намеси, щеше да я изпита на свой ред.
Ред се беше оттеглил с ленива походка до отсрещната стена на тунела, беше запалил цигара и наблюдаваше наказанието с вял интерес. Карни погледна към Катсо, който се беше уморил да клечи и седеше на мръсния под. Водката стърчеше между изпънатите му крака и той се усмихваше унесено, глух за молбите, които излизаха от разбитата уста на Поуп.
На Карни му се догади. Не толкова от любопитство, колкото от желание да откъсне мислите си от побоя, той се върна при купчината боклуци и вдигна една снимка. Беше на дете, но беше невъзможно да се открие някаква семейна прилика. Сега лицето на скитника беше променено почти до неузнаваемост – едното му око беше насинено и притворено от отока. Карни хвърли снимката обратно върху купчината. И тогава зърна една завързана на възли връв, която преди това не беше забелязал. Погледна към Поуп. Подутото му око вече беше затворено, а другото гледаше невиждащо. Доволен, че не го наблюдават, той измъкна навитата като змия връв от камарата с боклуци. Възлите винаги го бяха привличали. Абстрактните загадки не му се отдаваха (математиката беше мистерия за него, кръстословиците и ребусите също), но по-материалните го запленяваха. Можеше да си блъска с часове главата над някой възел, пъзел или разписание на влак. Беше се запалил по тези неща през самотното си детство. Без баща, брат или сестра, които да ангажират вниманието му, каква по-добра компания от един пъзел?