Той завъртя връвта, за да огледа по-внимателно трите възела по средата й. Разположени през два или три сантиметра един от друг, те бяха големи, несиметрични и очевидно целта им беше да забавляват хора като него. Как иначе да си обясни сложните им форми? Създателят им се беше постарал да създаде една почти невъзможна за разплитане главоблъсканица. Карни прокара пръсти по повърхността на възлите, но пресичащите се нишки бяха преплетени толкова умело, че между тях не можеше да се вкара и най-тънката игла. Предизвикателството беше прекалено голямо, за да го пренебрегне. Той погледна отново към стареца. Брендан явно се беше уморил да го бие. Когато Карни вдигна очи, той блъсна скитника в стената на тунела и го остави да се свлече на земята. От неподвижното тяло на Поуп се разнесе непогрешимата миризма на клоака.
– Това си го биваше – заяви Брендан с тона на човек, който току-що си е взел освежаващ душ. Руменото му лице беше плувнало в пот от усилието, а усмивката му стигаше от ухо до ухо. – Дай малко водка насам, Катсо.
– Свърши – отговори завалено Катсо, като обърна бутилката, за да покаже, че е празна. – Имаше само една-две глътки.
– Лъжеш, лайньо – каза Брендан, като продължаваше да се усмихва широко.
– И какво ако лъжа? – Катсо хвърли празното шише и то се счупи. – Помогни ми да стана.
Брендан, който не беше изгубил чувството си за хумор, му помогна да се изправи. Ред вече вървеше към изхода на тунела; другите го последваха.
– Хей, Карни – каза Катсо през рамо, – идваш ли?
– Аха.
– Да не искаш да се целуваш с псето? – подметна Брендан.
Катсо едва не се задави от смях. Карни не отговори. Той се изправи, без да откъсва очи от проснатата на земята фигура – търсеше признаци, че скитникът е дошъл в съзнание. Не видя такива. Озърна се към другите. И тримата му бяха обърнали гръб и вървяха покрай релсите. Карни мушна бързо възлите в джоба си. Кражбата му отне само няколко секунди. Когато връвта изчезна, го обзе див триумф от придобивката. Вече предвкусваше забавните часове, които го очакваха. Часове, през които щеше да изпадне в самозабрава, да забрави за празнотата си, за скучното лято и за предстоящата омразна зима, да забрави и за стареца, който лежеше в собствените си изпражнения на няколко крачки от него.
– Карни! – повика го отново Катсо.
Той обърна гръб на Поуп и се отдалечи от струпаните до неподвижното тяло боклуци. Когато беше на няколко крачки от изхода на тунела, скитникът започна да бълнува. Мърмореше си нещо тихо и неразбираемо, но акустиката усилваше думите. Гласът на Поуп заподскача между стените и изпълни тунела с шепот.
Карни успя да разучи възлите на спокойствие чак късно вечерта, когато майка му плачеше насън в съседната стая. Така и не каза на Ред и останалите, че е свил връвта. Кражбата беше толкова невзрачна, че щяха да му се присмеят. Освен това възлите бяха предизвикателство, с което искаше да се справи съвсем сам.
След кратък размисъл кой възел да развърже първо, той избра един и се залови за работа. Почти веднага загуби представа за времето, задачата го погълна напълно. Изминаха часове, докато анализираше в блажена безпомощност плетеницата и търсеше някаква скрита система в конструкцията й. Не намери такава. Дори и да имаше логика в сплитането, тя му убягваше. Можеше да разреши главоблъсканицата единствено на принципа на пробите и грешките. Когато най-накрая остави връвта, за да поспи няколко часа, вече се съмваше, а беше успял да разхлаби нищожна част от възела.
През следващите четири дни задачата се превърна в натрапчива идея, в мания, към която се връщаше при всеки удобен случай с все по-безчувствени от усилията пръсти. Малко загадки го бяха увличали така, откакто бе пораснал. Когато се занимаваше с възела, ставаше глух и сляп за всичко останало. Докато го изучаваше нощем на светлината на лампата в стаята си или през деня в парка, беше толкова съсредоточен, че имаше чувството, че потъва в сложното му сърце, че съзнанието му прониква там, където светлината не достига. Но въпреки упоритостта му разплитането вървеше бавно. За разлика от повечето възли, които, веднъж разхлабени някъде, се предаваха и разплитаха докрай, този беше толкова умело направен, че разхлабването на една негова част водеше до затягането на друга. Карни започна да осъзнава, че номерът е да работи върху всичките му части едновременно – да разхлаби малко едната, после да разхлаби до същата степен другата и така нататък. Систематичното редуване, макар и досадно, постепенно даваше резултати.