Ред изгледа скитника над рамото на Карни.
– Ще ми обясниш ли какво става тук?
Карни се помъчи да отговори, но езикът не го слушаше. Слънчевата светлина беше толкова далеч; всеки път, когато по улицата преминеше сянката на облак, го обземаше страх, че повече няма да я види. Устните му се размърдаха в беззвучен опит да излее страха си.
– Добре ли си? – попита Ред. – Карни? Чуваш ли ме изобщо?
Той кимна. Мракът, който го обгръщаше, започна да се разсейва.
– Да... – отговори.
Внезапно Поуп го нападна и се вкопчи в джобовете му. Сблъсъкът запрати вцепенения Карни към стената на пресечката. Той се блъсна в купчина щайги, събори ги и падна върху тях, като повлече със себе си и стареца. От черния хумор и добре обмислените заплахи на Поуп не беше останала и следа. Мъжът пак се бе превърнал в смахнат скитник, бълващ безумства. Ръцете му разкъсваха дрехите на младежа и дращеха кожата му в отчаян опит да докопат връвта, а от устата му извираха неразбираеми крясъци.
Ред влезе в пресечката и се помъчи да откъсне стареца от жертвата му, като го дърпаше за палтото, косата и брадата. Оказа се по-трудно, отколкото очакваше; скитникът беше побеснял. Накрая по-голямата му сила си каза думата. Той изправи крещящия безсмислици Поуп на крака и го задържа на безопасно разстояние от себе си, все едно беше бясно куче.
– Стани и се дръпни по-далеч от него – каза той на Карни.
Карни се надигна с олюляване от счупените щайги. За няколко секунди старецът беше успял да му нанесе значителни щети. Кървеше от половин дузина рани. Дрехите му бяха съсипани, а ризата – непоправимо скъсана. Той опипа колебливо пострадалото си лице. Беше покрито с подпухнали драскотини, които му заприличаха на ритуални белези.
Ред блъсна Поуп в стената. Скитникът продължи да буйства с изцъклени очи. В лицето на Ред се изсипа порой от обиди и закани – смесица от английски думи и нечленоразделни звуци. Без да прекъсва тирадата си, Поуп направи нов опит да нападне Карни, но ноктите му не го достигнаха заради хватката на Ред. Последният го измъкна от алеята и го завлече на улицата.
– Устната ти кърви – каза Анелиса, като гледаше Карни с нескрито отвращение. Той усети вкуса на кръвта, солена и гореща. Избърса уста с опакото на дланта си и ръката му почервеня. – Добре, че тръгнахме след теб.
– Аха – промърмори Карни, без да я поглежда.
Беше засрамен от шоуто, което й бяха изнесли със скитника, и знаеше, че сигурно му се надсмива заради неспособността му да се защити. Анелиса беше родена в семейство на престъпници, а баща й беше истинска легенда сред местните крадци.
Ред се върна в пресечката. Поуп беше изчезнал.
– За какво беше всичко това? – попита той, като извади гребен от джоба на якето си и приглади разрошената си коса.
– Нямам представа – отговори Карни.
– Я не ме баламосвай. Каза, че си откраднал нещо негово. Вярно ли е?
Карни погледна към Анелиса. Ако я нямаше тук, би могъл да разкаже всичко на Ред още сега. Погледите им се срещнаха и Анелиса, която, изглежда, разбра какво си мисли, сви рамене и се отдалечи, като подритваше счупените щайги.
– Той ще нарани всички ни, Ред.
– Какви ги говориш?
Карни сведе очи към окървавената си ръка. И без присъствието на Аналиса му беше трудно да намери думи, с които да опише подозренията си.
– Катсо... – започна той.
– Какво за него?
– Той бягаше, Ред.
Зад гърба му Анелиса въздъхна раздразнено. Търпението й беше на път да се изчерпа.
– Ред – подвикна тя, – ще закъснеем.
– Чакай малко – сопна й се той и насочи вниманието си отново към Карни. – Та, какво за Катсо?
– Старецът не е какъвто изглежда. Не е скитник.
– Нима? А какъв е? – В гласа му се прокрадна пак сарказъм и това не остана незабелязано от Анелиса. Отегчена да бъде сама, тя се приближи отново. – Какъв е, Карни?
Карни поклати глава. Имаше ли смисъл да се опитва да обясни само част от случилото се? Трябваше да разкаже всичко или да замълчи. И мълчанието май беше за предпочитане.
– Няма значение – каза безизразно той.
Ред го изгледа объркано, но разбра, че няма да получи обяснение.
– Ако имаш да ми казваш нещо за Катсо, бих искал да го чуя. Знаеш къде живея.
– Знам.
– Казвам го съвсем сериозно.
– Благодаря.
– Катсо беше добър приятел, нали? Малко прекаляваше с пиенето, но кой ли си няма недостатъци? Той не трябваше да умира, Карни. Не биваше да става така.
– Ред!
– Анелиса те вика.
Момичето беше излязло на улицата.
– Тя вечно ме вика. Пак ще се видим, Карни.