– Аха.
Ред го потупа по парещата буза и последва Анелиса на слънчевата улица. Карни не тръгна след тях. Още трепереше от нападението на Поуп. Смяташе да остане в алеята, докато не се окопити. Реши да се утеши с възлите и мушна ръка в джоба на якето си. Беше празен. Провери и другите джобове. Те също бяха празни, а беше сигурен, че старецът не е успял да го пребърка. Навярно връвта е изпаднала, докато са се търкаляли по земята. Той претърси алеята без резултат, после я обходи за втори и за трети път. Но вече знаеше, че всичко е напразно. Поуп беше победил. Беше успял да си върне възлите, независимо как.
Карни си спомни с изумителна яснота как стои върху Моста на самоубийците и гледа надолу към Арчуей Роуд и заобиколеното от светлини и автомобили тяло на Катсо. Беше наблюдавал трагедията с безразличието на прелитаща отгоре птица. А сега бяха свалили тази птица от небето с изстрел. Беше отново на земята, наранен и в безпомощно очакване на предстоящия ужас. Той усети вкуса на кръвта от цепнатата си устна и се запита – като съжали моментално за мисълта – дали Катсо е умрял веднага, или също като него е успял да вкуси кръвта си, докато е лежал на асфалта и е гледал нагоре към моста: към моста и хората, които още не бяха разбрали колко близо е смъртта.
Запъти се към вкъщи, като подбираше най-оживените булеварди. Окаяният му вид караше благоприличните дами и полицаите да се обръщат след него, но Карни изтърпя неодобрителните им погледи, защото се страхуваше от безлюдните улици. Когато се прибра, проми раните си и се преоблече в чисти дрехи, после поседна пред телевизора, за да изчака краката му да спрат да треперят. Беше късен следобед и всички канали излъчваха детски програми – тонове оптимизъм, от който му се повръщаше. Гледаше баналните предавания, но те не стигаха до ума му; използваше почивката, за да намери думи, с които да опише преживяното. Най-важното сега беше да предупреди Ред и Брендан. Щом Поуп притежаваше отново възлите, беше въпрос на време да ги погне някой звяр, по-лош и от онзи на дървото. Тогава щеше да е късно за обяснения. Карни знаеше, че другите момчета няма да вземат думите му на сериозно, но смяташе да положи усилия да ги убеди, дори и да стане за посмешище. Може би сълзите и паниката му щяха да ги трогнат повече от бедния му речник. В пет без пет, малко преди майка му да се върне от работа, той се измъкна от вкъщи и тръгна да търси Брендан.
Анелиса извади от джоба си парчето връв, което бе намерила в алеята. Чудеше се защо изобщо го е вдигнала от земята, не беше сигурна как се е озовало в ръката й. Започна да чопли един от възлите, въпреки че рискуваше да счупи дългите си нокти. Имаше далеч по-интересни работи за вършене тази вечер. Ред беше отишъл да купи пиячка и тя бе решила да си вземе една мързелива ароматна вана, докато го няма. Но първо щеше да развърже възела, нямаше да й отнеме много време. И действително, той сякаш гореше от нетърпение да бъде разплетен; имаше странното чувство, че се движи сам в ръцете й. А още по-интересното беше, че криеше в себе си цветове – видя проблясъци на пурпурно и виолетово. След няколко минути забрави напълно за банята; къпането можеше да почака. Цялото й внимание се насочи към главоблъсканицата, която държеше. А после се появи светлината.
Карни разказа на Брендан историята по най-добрия възможен начин. В началото му беше трудно, но постепенно набра инерция и стигна до последните събития почти без запъване. Накрая завърши с думите:
– Знам, че звучи побъркано, но е самата истина.
Брендан не му повярва; разбра го от начина, по който го гледаше. Но в изражението на осеяното му с белези лице имаше нещо повече от недоверие. Карни откри какво е то едва когато Брендан го сграбчи за блузата. Чак тогава осъзна колко е ядосан.
– Не стига, че Катсо е мъртъв, ами идваш тук да ми разправяш глупости!
– Не са глупости.
– И къде са сега шибаните ти възли?
– Нали ти казах, старецът ги взе. Взе ги този следобед. Той ще ни убие, Брен; знам, че ще го направи.
Брендан го пусна.
– Знаеш ли – рече великодушно той. – Ще се престоря, че не съм чул нищо.
– Не разбираш...
– Казах: ще се престоря, че не съм чул нито дума. Разбра ли ме? А сега се разкарай със смешните си истории.
Карни не помръдна.
– Глух ли си? – изкрещя Брендан.
Но Карни видя издайническия проблясък в ъгълчетата на очите му. Гневът му беше престорен – и под него се криеше тъга, с която Брендан не можеше да се пребори. В това състояние беше безсмислено да го убеждава в каквото и да било. Карни се изправи.
– Съжалявам. Отивам си.