Брендан поклати глава и наведе лице. Не го погледна повече, нито стана да го изпрати. Оставаше Ред; последната му надежда да бъде изслушан. Вече беше разказал историята веднъж, значи можеше да я разкаже пак, нали? Нямаше да е трудно да я повтори. Като превърташе думите в съзнанието си, той си тръгна и остави Брендан да плаче.
Анелиса чу, че Ред отваря входната врата; чу го да вика някаква дума и после да я повтаря. Думата звучеше познато, но й трябваха няколко секунди, за да я осмисли и разпознае – беше собственото й име.
– Анелиса! – извика отново той. – Къде си?
„Никъде – помисли си тя. – Аз съм невидимата жена. За бога, не идвай да ме търсиш. Махай се!“ Тя затисна устата си с ръка, не искаше зъбите й да изтракат. Трябваше да стои съвсем неподвижно и да пази пълна тишина. Ако мръднеше дори на косъм, то щеше да я чуе и да дойде. Щеше да е в безопасност само ако остане свита на топка и със запушена уста.
Ред тръгна по стълбите към втория етаж. Анелиса сигурно беше в банята и си пееше. Това момиче просто обожаваше водата. Киснеше във ваната с часове, а гърдите й стърчаха от водата като два вълшебни острова. Оставаха му само четири стъпала догоре, когато чу шум от коридора на долния етаж – прозвуча като кашлица. Да не би Анелиса да си играеше с него? Той се върна по стълбите, като този път стъпваше на пръсти. Някой беше изпуснал парче връв на едно от първите стъпала, едва сега го забеляза. Взе връвта и видя, че по средата й има възел. Шумът се повтори. Ами ако не идваше от Анелиса? Той сдържа дъха си и се ослуша. После се наведе и извади от ботуша си малкия автоматичен нож, с който не се разделяше, откакто стана на единайсет. Бащата на Анелиса го беше посъветвал да си намери по-сериозно оръжие, това било за хлапаци. Ред обаче го запази. И сега, докато се промъкваше по коридора към всекидневната, поблагодари на светия покровител на остриетата, че не беше послушал съвета на стареца.
Нощта беше затворила прозорците на къщата с черни кепенци. Младежът се спря на прага на стаята и огледа напрегнато тъмнината за някакво движение. Шумът се разнесе отново и този път беше по-продължителен – цяла серия от звуци. Не го издаваше човек, осъзна Ред с облекчение. Звучеше като хриптене на ранено в битка куче. И не идваше от всекидневната, а от кухнята зад нея. Окуражен, че натрапникът е животно, той протегна ръка и натисна ключа на лампата.
Безумните събития, които последваха, се разиграха за десетина секунди, но на Ред тези секунди му се сториха дълги като минути. През първата секунда от светването на лампата той зърна нещо край вратата на кухнята, а през втората вече крачеше към него с ножа в ръка. През третата секунда животното, явно разгадало враждебните му намерения, изскочи от скривалището си. То се втурна към младежа като светкавица от плът. Внезапното му приближаване го втрещи: размерът му; горещината, която излъчваше димящото тяло; противният дъх, който излезе от голямата уста. През четвъртата и петата секунда Ред успя да избегне първата атака на съществото, но на шестата то го докопа. Грубите му ръце го сграбчиха. Той замахна с ножа и поряза създанието, но то не отстъпи, а го придърпа към себе си в смъртоносна прегръдка. По-скоро по случайност, отколкото преднамерено, острието проникна в плътта му и по лицето на Ред пръсна гореща течност. Той почти не забеляза. Оставаха му само три секунди живот. Окървавената дръжка се изплъзна от ръката му и ножът остана забит в звяра. Лишен от оръжие, Ред заизвива тяло в опит да се измъкне от хватката на съществото, но голямата безформена глава се притисна към неговата и огромната като тунел уста изсмука въздуха от дробовете му. Това беше последният дъх на младежа. Останал без кислород, мозъкът му изнесе тържествена заря в чест на предстоящата смърт: римски свещи, ракети и въздушни колела. Зарята не продължи дълго; скоро я замени пълен мрак.
Анелиса чу врявата на долния етаж и се зачуди какво става. Каквото и да ставаше обаче, завърши с тишина. Ред не се качи да я потърси. Нито пък звярът. Може би се се убили взаимно, реши тя. Това елементарно обяснение й хареса. Продължи да се крие, докато гладът и скуката не надвиха опасенията й, после слезе долу. Откри Ред там, където го беше захвърлила втората рожба на връвта – с очи, изцъклени от зарята. Безформеният звяр клечеше в далечния ъгъл. Щом го видя, тя се отдръпна от тялото на Ред и заотстъпва към вратата. Звярът не направи опит да я последва, но проследи измъкването й с хлътналите си очи – дишаше тежко и малкото му движения бяха лениви.
„Ще отида да намеря татко“, реши Анелиса и избяга от къщата, като остави входната врата да зее.