– Спри! – каза Карни. – Възелът е в мен, проклет да си. Не го убивай.
– Дай ми го.
Младежът пристъпи към стареца и в същия миг някой извика сред лабиринта от коли. Той разпозна звука; Поуп също. Беше гласът на одрания звяр, който беше убил Ред. И звучеше наблизо. Мръсното лице на скитника се напрегна още повече.
– Бързо! Или ще го убия.
Извади от палтото си нож за кормене на риба и придърпа Брендан към себе си.
Протестният вик на звяра набра сила.
– Възелът! – изрева Поуп. – Дай го!
Той застана до плененото момче и допря ножа до късо подстриганата му глава.
– Недей – примоли му се Карни. – Просто вземи възела.
Но преди да си поеме отново дъх, зърна някакво движение с ъгълчето на окото си и нещо горещо го стисна за китката. Скитникът изрева от ярост. Карни се обърна и срещна призрачния взор на съществото без кожа. Той се помъчи да освободи ръката си, но звярът поклати обезобразената си глава.
– Убий го! – изкрещя Поуп. – Убий го!
Създанието завъртя бледите си очи към стареца и този път Карни разчете с лекота изражението в тях – неприкрита омраза. После Брендан нададе кратък писък и младежът се обърна, за да види как ножът потъва в едната му буза. Поуп издърпа острието и остави Брендан да се свлече на земята. Когато тялото му се просна върху сгурията, той вече крачеше застрашително към Карни. Звярът издаде уплашен звук и пусна младежа, като му позволи да отскочи навреме, за да избегне първия замах на Поуп. И двамата побягнаха, всеки в различна посока. Карни се подхлъзна върху сгурията и сянката на скитника падна върху него, но острието отново го пропусна, този път на милиметри.
– Няма да ми избягаш – чу той гласа на Поуп, докато тичаше. – На моя територия си, момче. Оттук няма измъкване.
Младежът се шмугна приведен между две леки коли и затича на зигзаг към портата на двора, но скоро откри, че е загубил ориентация. Навсякъде се издигаха купчини от ръждясали превозни средства – толкова подобни, че на практика бяха неразличими една от друга. Беше се залутал в лабиринта и не можеше да намери обратния път. Вече не виждаше прожектора на входа, нито огъня на скитника. Целият двор беше ловна територия, а той – плячката. И накъдето и да свърнеше, чуваше гласа на Поуп, силен като туптенето в ушите му.
– Предай ми възела, момче. Върни ми го или ще те накарам да изядеш собствените си очи.
Карни беше ужасен, но усещаше, че и старецът е уплашен. Връвта не беше инструмент за убийство, както бе смятал досега. За каквото и да служеше, Поуп нямаше власт над нея. И в това се криеше единственият му шанс да оцелее. Беше време да развърже последния възел – да го развърже и да си понесе последствията. Нима имаше по-лоша участ от смъртта в ръцете на Поуп?
Карни се скри зад един изгорял камион, клекна и отвори юмрук. Не виждаше възела в тъмнината, но усещаше как полага усилия да се разплете. Започна да му помага, доколкото можеше.
– Не го прави, момче – обади се отново скитникът с престорено съчувствие. – Знам какво си мислиш, но това ще те довърши, повярвай ми.
Пръстите на Карни не го слушаха; бяха станали прекалено непохватни, за да решат загадката. Съзнанието му беше пълно със сцени на смърт: Катсо на магистралата; Ред на килима; Брендан, който се свлича на земята, докато Поуп вади ножа от главата му. Той се насили да прогони образите и да събере цялата си съобразителност. Старецът беше прекъснал монолога си и единственият шум, който се чуваше, беше далечното бръмчене на трафика – идваше от свят, който Карни се съмняваше, че ще види отново. Той зачовърка възела като човек, който се опитва да отвори заключена врата с връзка ключове – изпробва ги един по един с ясното съзнание, че нощта го притиска. По-бързо, по-бързо! Но предишната сръчност го беше напуснала.
Ножът изсвистя във въздуха – Поуп го беше открил и се усмихваше тържествуващо. Карни се претърколи, за да избегне смъртоносния удар, но острието попадна в ръката му и я разпори от рамото до лакътя. Болката му даде криле и вторият удар на скитника попадна в кабината на камиона, като разпръсна искри вместо кръв. Поуп замахна за трети път, но Карни вече бягаше с кървяща ръка. Старецът се хвърли да го преследва, но младежът беше по-чевръст. Той се мушна зад една кола и когато Поуп се втурна задъхано да го гони, пропълзя под шасито. Скитникът притича край него и Карни стисна зъби, за да не проплаче от болка. Раната беше направила ръката му напълно неизползваема. Той я притисна към тялото си, за да обездвижи срязания мускул, и продължи да се бори с възела, като използваше зъби и здравата си ръка. Пред очите му танцуваха проблясъци на бяла светлина и беше на път да припадне. Дишаше дълбоко и равномерно през носа си и дърпаше с трескави пръсти възела. Вече не виждаше и почти не усещаше връвта. Действаше на сляпо, също като онази вечер на алеята, и сега, както тогава, инстинктите му заработиха. Възелът затанцува между устните му, нетърпелив да бъде освободен. Щеше да се разплете след броени секунди.