– Той няма да ме нарани – мърмореше си Поуп. – Не и докато си с мен. Винаги е имал слабост към децата. Само да взема книгата... и се махаме.
Карни не знаеше жив ли е, или умрял. Вече нямаше сили да се бори със стареца. Затова се остави да го влачат и блъскат напред, като през половината време пълзеше, докато не стигнаха до крайната цел на Поуп – лека кола, погребана под купчина ръждясали превозни средства. Колата нямаше гуми. Един храст беше прораснал през шасито и заемаше седалката на шофьора. Скитникът отвори задната врата, като си мърмореше доволно, после се напъха вътре и остави Карни да се отпусне уморено върху бронята. Младежът беше на път да припадне и копнееше това да се случи. Но Поуп не беше приключил с него. Той извади една малка книга от нишата под пътническата седалка и му прошепна:
– А сега да вървим. Чака ни работа.
Карни изстена, когато го блъснаха отново напред.
– Затваряй си устата – нареди старецът и го стисна. – Брат ми ще ни чуе.
– Брат? – изломоти младежът, като се мъчеше да проумее чутото.
– Беше омагьосан, докато ти не...
– Зверове – промърмори Карни и в съзнанието му нахлуха образите на рептилии и маймуни.
– Човек – каза Поуп. – Еволюцията е възелът, момче.
– Човек – повтори Карни и в същия момент смъдящите му очи зърнаха една блестяща фигура върху колата зад гърба на неговия мъчител. Да, беше човешка. Още влажна от прераждането и покрита с наследствени рани, но несъмнено човешка. Старецът видя как се промени изражението му и го сграбчи. Смяташе да използва тялото на момчето като щит, но брат му го изпревари. Прероденият човек се протегна от покрива на колата и стисна Поуп за тънкия врат. Старецът изпищя, отскубна се от ръката и хукна да бяга, а другият се втурна след него и двамата се изгубиха в лабиринта.
После в далечината се разнесоха молби и увещания, които внезапно преминаха в писък – писък, какъвто Карни се надяваше да не чува повече през живота си. И настъпи тишина. Слава богу, братът не се върна – колкото и да беше любопитен, Карни не държеше да го вижда пак.
След няколко минути младежът събра достатъчно сили да тръгне към портата. Светлината на прожектора – маяк за изгубените – се появи отново и докато вървеше към нея, той попадна на Поуп. Старецът лежеше по лице на земята. Карни нямаше сили да го обърне по гръб. А и да имаше, не би го направил, дори да му дават пари. Стигаше му гледката на вкопчените в чакъла пръсти на мъртвеца и ярките въжета на червата му – преди спретнато навити в коремната кухина, а сега изсипани на земята. Там беше и книгата, която скитникът бе положил толкова усилия да вземе. Въпреки че му се виеше свят, Карни се наведе и я вдигна – малка компенсация за нощта на ужасите, която беше преживял. Скоро щяха да завалят въпроси, на които не би могъл да отговори, и обвинения, срещу които беше малко вероятно да се защити. Но сега, под светлината на прожектора, той откри в изцапаните страници своята награда... и тя беше неочаквано голяма. Тук, грижливо записани на ръка и придружени от сложни чертежи, бяха теоремите на забравената наука на Поуп: диаграми на възли за спечелване на любов и обществено положение; за разделяне на души и събирането им; за добиване на богатство и деца; за погубването на света.
След като прегледа набързо книгата, младежът се покатери по портата и се прехвърли на улицата. В този час на нощта тя беше пуста. Две-три лампи светеха в общежитието за бедни отсреща – стаи, в които окаяни души чакаха да се съмне. Вместо да насилва още уморените си крака, Карни реши да почака на стоп; рано или късно някой щеше да го откара, за да разкаже историята си. Междувременно нямаше да скучае. Въпреки че тялото му беше вкочанено, а главата – замаяна, мислеше по-ясно от всякога. Мистериите в забранената книга на Поуп бяха неговият оазис. Той утоли жаждата си в тях и зачака ободрен дългото пътуване, което му предстоеше.
Откровения
Говореше се за смерчове в Амарило; за говеда, коли и къщи, повдигани в небето и запращани обратно на земята; за цели общини, които са били разрушени за броени минути. Може би затова Вирджиния се чувстваше толкова неспокойна тази вечер. Затова или заради натрупаната умора по безкрайните пусти магистрали под еднообразното тексаско небе, където всеки етап от пътуването й завършваше с химни и адски огън. Тя седеше със скован от болки гръб на задната седалка на черния понтиак и полагаше усилия да заспи. Но горещият неподвижен въздух стягаше гърлото й и я караше да сънува сънища, в които се задушава. Затова се отказа от опитите да си почине и се задоволи да зяпа пшеничните ниви и да брои складовете за зърно, които се белееха на фона на гръмотевичните облаци, започнали да се трупат на североизток.