– Надявам се да има места – рече Вирджиния, като гледаше размазаната неонова табела през мокрия прозорец. Гайър не отговори. Дъждът плющеше над главите им. – Кажи нещо, Джон.
– Какво?
Тя поклати глава.
– Няма значение. – По влажното й чело бяха полепнали кичури коса; въпреки че валеше, въздухът бе все така горещ. – Мразя дъжда.
– Няма да вали цяла нощ – отговори Гайър, като прекара ръка през гъстата си сива коса. Това беше жест, който той използваше на трибуната като препинателен знак: пауза между две важни твърдения. Вирджиния познаваше добре ораторските му прийоми, както словесните, така и физическите. Понякога си мислеше, че знае абсолютно всичко за него; че вече няма какво да й каже, което тя да копнее да чуе. Но чувството сигурно бе взаимно. Бракът им отдавна беше брак само на думи. И тази нощ като всяка друга по време на турнето те щяха да легнат в отделни легла; той щеше да заспи бързо и дълбоко, а тя щеше да изпие скришом една-две таблетки, за да получи жадувания покой.
Сънят, обичаше да казва Джон, е време за общуване с Господ. Той вярваше в ползата от сънищата, въпреки че не споделяше какво вижда в тях. Рано или късно щеше да разкрие величието на виденията си, Вирджиния не се съмняваше в това. Но междувременно продължаваше да спи сам и да си мълчи по въроса, а тя трябваше да прикрива тъгата си. Нямаше да й е трудно да излее горчивината си, но се бореше с изкушението. Съдбата на Джон беше предопределена от Бог и беше подчинена на изискванията Му. Може и да се отнасяше сурово към нея, но към себе си се отнасяше още по-сурово; водеше живот, който би съсипал един по-слаб мъж, и същевременно се наказваше и за най-дребната проява на слабост.
Ърл най-сетне излезе от офиса и се върна тичешком в колата. Носеше три ключа.
– Стаи седма и осма – обяви задъхано той, от челото и носа му капеше дъждовна вода. – Взех ключ и за свързващата ги врата.
– Браво – каза Гайър.
– Само те бяха свободни. Ще отидем с колата. Стаите са в другата постройка.
Интериорът на двете стаи беше химн на баналността. Бяха нощували в хиляди килии като тази, идентични до противните оранжеви кувертюри и избелелите репродукции на Гранд Каньон върху бледозелените стени. Джон не обръщаше внимание на обстановката, но за очите на Вирджиния тези помещения бяха като умален модел на Чистилището. Бездушни затвори, в които никога нищо не се случваше. И настоящите стаи изглеждаха досущ като предишните, но тази вечер имаше нещо различно в самата Вирджиния.
Не беше заради приказките за смерчове. Тя гледаше как Ърл пренася багажа им и се чувстваше странно дистанцирана от себе си, сякаш наблюдваше събитията през воал, по-плътен и от завесата на топлия дъжд. Беше почти като да ходи насън. Когато Джон й каза тихо кое ще бъде нейното легло, Вирджиния легна на него и се помъчи да заспи, за да прогони странното чувство. Оказа се по-трудно, отколкото предполагаше. В една от съседните стаи работеше телевизор и вечерният филм, който излъчваха, се чуваше съвсем ясно през тънките като картон стени.
– Добре ли си?
Вирджиния отвори очи. Ърл, грижовен както винаги, се беше надвесил над нея. Изглеждаше толкова изтощен, колкото тя се чувстваше. Лицето му, силно загоряло от многобройните проповеди под открито небе, беше придобило нездрав жълтеникав оттенък. Стори й се напълнял, но допълнителните килограми подхождаха на грубите му едри черти.
– Да, благодаря. Май съм жадна.
– Ще ти донеса нещо за пиене. Сигурно имат автомат за кока-кола.
Вирджиния кимна и погледите им се срещнаха. В думите й се криеше подтекст, който проповедникът – в момента Джон седеше на масата и си водеше бележки за утрешната реч – не би могъл да разбере. Докато обикаляха от град на град, Ърл я снабдяваше с хапчета. Нищо скандално, просто транквиланти, с които да успокоява все по-изопнатите си нерви. Но Гайър си имаше принципи, не одобряваше лекарствата, грима и бижутата. Веднъж я хвана случайно да пие хапчета и вдигна страшен скандал. Тогава Ърл пое гнева му върху себе си, заради което Вирджиния му беше дълбоко признателна. И въпреки че Джон му забрани да й дава успокоителни, той продължи да го прави. Вината им беше съвместна тайна, от която изпитваха смътно задоволство. Сега тя го изгледа съзаклятнически и видя в погледа му разбиране.