– Никаква кока-кола – отсече Гайър.
– Помислих, че можем да направим изключение...
– Изключение? – повтори проповедникът и в гласа му се прокраднаха стоманени нотки. Готвеше се да дръпне тирада и Ърл прокле глупавия си език. – Бог не ни казва как да живеем, за да нарушаваме заповедите му с изключения, Ърл. Знаеш отлично това.
В момента Ърл не даваше пет пари какво казва или прави Бог. Интересуваше го само Вирджиния. Знаеше, че е силна въпреки южняшката си вежливост и крехката си външност; достатъчно силна, за да ги извежда от малките кризи по време на турнето, когато Господ не успяваше да им помогне лично. Но никой не разполага с неизчерпаем запас от сили и Ърл усещаше, че тя е на път да рухне. Даваше толкова много на съпруга си: любовта и възхищението си, енергията и ентусиазма си. За пореден път през последните седмици той си помисли, че Вирджиния заслужава нещо повече от мъжа на амвона.
– Може би малко студена вода? – попита тя.
Под сиво-сините й очи имаше тъмни сенки. Не беше хубавица по съвременните стандарти. Чертите й бяха прекалено правилни и аристократични, но умората им придаваше допълнителен чар.
– Студена вода? Ей сега – каза Ърл, като се насили да говори весело. После се запъти към вратата.
– Защо не позвъниш на рецепцията и не помолиш някой да донесе? – спря го Джон. – Искам да обсъдим маршрута за следващата седмица.
– Не е проблем наистина – рече Ърл. – Така или иначе трябва да се обадя в Пампа, за да кажа, че ще закъснеем. – И излезе в коридора, преди Гайър да е възразил.
Търсеше си извинение да остане насаме със себе си. Отношенията между Вирджиния и Джон се влошаваха с всеки изминал ден и гледката не беше приятна. Той спря да погледа дъжда. Канадската топола по средата на паркинга беше свела плешивата си глава под яростта на потопа. Ърл разбираше отлично как се чувства дървото.
Докато стоеше на покритата площадка пред сградата и се чудеше как ще запази здравия си разум през последните осем седмици на турнето, две фигури слязоха от магистралата и прекосиха паркинга. Той не ги видя, въпреки че вървяха към седма стая и пътят им минаваше през зрителното му поле. Те идваха от пустошта зад офиса на управителя, където бяха паркирали червения си буик през 1955 година, и въпреки че крачеха под проливните струи, дъждът не ги мокреше. Жената – беше с прическа, която е била на мода два пъти през петдесетте, и носеше дрехи от същия период – забави ход, за да разгледа човека, който се взираше така съсредоточено в тополата. Очите му излъчваха доброта, въпреки че се мръщеше. „Навремето бих могла да обичам такъв мъж“, помисли си тя, но нейното време беше отминало отдавна. Съпругът й Бък се обърна с думите „Идваш ли, Сейди?“ и жената го последва по бетонната площадка („Не беше ли дървена миналия път?“) през отворената врата на седма стая.
По гърба на Ърл пробягаха тръпки. „От дългото взиране в дъжда е“, каза си той, после отиде до края на навеса, преброи до три и хукна през паркинга към офиса на управителя.
Сейди Дърнинг изгледа през рамо отдалечаващия се Ърл, сетне погледна отново към Бък. Изминалите години не бяха смекчили негодуванието, което изпитваше към него, не бяха променили лукавите му черти и дразнещия му навик да се смее постоянно. Не го беше харесвала особено на 2 юни 1955, не й се нравеше особено и сега, трийсет години по-късно. В гърдите на Бък Дърнинг туптеше сърце на развратник – нещо, за което баща й винаги я беше предупреждавал. Това само по себе си не беше толкова ужасно, мнозина мъже бяха прелюбодейци. Но поведението му ставаше все по-разпуснато и накрая на Сейди й писна от безкрайните му лъжи. Той усети, че е потисната, макар и да не проумя до последно защо, и реши да повдигне духа й, като я заведе на втори меден месец. Тази феноменална лицемерна постъпка заличи от главата й всякакви остатъчни мисли за търпимост и опрощение. И когато същата вечер преди три десетилетия се регистрираха в мотел „Топола“, Сейди влезе в стаята им, подготвена за нещо повече от любовна нощ. Изчака Бък да си вземе душ и го посрещна на излизане от банята с един „Смит енд Уесън“ 38-и калибър, който проби голяма дупка в гърдите му. После избяга, като захвърли пътьом револвера – знаеше, че полицията ще я преследва, и не се трогна особено, когато я заловиха. Хвърлиха я в окръжния затвор на Карсън в Пенхендъл и след няколко седмици я изправиха на съд. Нито веднъж не отрече убийството, беше преживяла достатъчно лъжи по време на трийсет и осем годишния си живот. Изпратиха я в щатския затвор в Хънтсвил и през един ясен октомврийски ден на следващата година пуснаха през тялото й 2250 волта, които спряха непокаяното й сърце почти веднага. Око за око, зъб за зъб. Сейди беше откърмена с подобни морални уравнения и не съжали, че си отива по законите на същата математика.