Повървяха мълчаливо до края на покритата площадка, после спряха. Трябваше да прекосят десетина метра кална земя, за да стигнат до другата сграда.
– Да взема ли каната? – предложи Ърл. – Вие ще носите чашите и подноса.
– Добре – съгласи се тя. После го изгледа отново в очите и попита: – Как се казваш?
– Ърл. Ърл Рейбърн.
– Аз съм Лора Мей Кейд.
– Радвам се да се запознаем, Лора Мей.
– Знаеш какви работи стават тук, нали? – попита тя. – Татко сигурно ти е казал.
– За смерчовете ли?
– Не – отговори Лора, – за убийството.
Сейди застана до долния край на леглото и се загледа в жената. Имаше ужасен вкус за дрехи и прическата не й отиваше. Непознатата промърмори нещо в просъница и внезапно се събуди. Отвори широко очи. В погледа й проблеснаха неясна тревога и някаква болка. Сейди въздъхна.
– Какъв е проблемът? – поиска да знае Бък.
Беше оставил куфарите и седеше на един стол срещу четвъртия обитател на стаята – едър мъж със слабо, но решително лице и буйна стоманеносива коса, достойна за пророк от Стария завет.
– Няма проблем – отговори Сейди.
– Не искам да бъдем в една стая с тези двамата – рече той.
– Това е стаята, в която... в която бяхме отседнали.
– По-добре да се преместим в съседната – предложи Бък, като кимна към отворената врата на осма стая. – Там ще ни бъде по-спокойно.
– Те не могат да ни видят – напомни му Сейди.
– Но аз ги виждам и от тях ме побиват тръпки. Какво значение има дали ще сме в друга стая, за бога. – Без да изчака съгласието й, той взе куфарите и ги отнесе в стаята на Ърл. – Идваш ли?
Сейди кимна. Беше по-добре да отстъпи. Ако започнеше да спори отсега, никога нямаше да се сдобрят. Помирението е от съществено значение за повторното ни събиране, напомни си тя и го последва послушно в осма стая.
Вирджиния се зачуди дали да не стане от леглото, за да отиде в банята и да глътне скришом едно-две хапчета. Но присъствието на Джон я плашеше. Понякога й се струваше, че той може да вижда в душата й, че вината й е като отворена книга за него. Беше сигурна, че ако стане сега и започне да рови в чантата си за успокоителни, Гайър ще я попита какво прави. А ако я попита, тя ще му каже, всичко ще си признае. Нямаше да устои пред силата на изгарящия му обвинителен поглед. Не, по-добре да продължи да лежи, докато Ърл не се върне с водата. После, когато двамата мъже започнат да обсъждат турнето, ще се измъкне незабелязано със забранените таблетки.
Имаше нещо нередно в светлината в стаята. Нещо, което я тревожеше и което я накара да затвори отново очи. Преди броени секунди измамната светлина беше създала илюзия в долния край на леглото й – някаква ефимерна като крило на молец материя, която почти бе добила плътност, преди да изчезне.
Седнал до отсрещния прозорец, Джон продължаваше да рецитира под нос проповедта си. Отначало Вирджиния долови само няколко думи:
– И от дима излязоха скакалци по земята...
Разпозна веднага пасажа, не можеше да сбърка характерната му символика.
– И даде им се сила, както е силата, що имат земните скорпии.
Беше стих от Откровението на свети Йоан. Знаеше наизуст продължението. Джон го беше рецитирал на всички проповеди.
– Но им се заръча да не повредят тревата по земята, нито някое зеленище, нито някое дърво, а само такива човеци, които нямат Божия печат на челата си.
Гайър обичаше Откровението. Цитираше го по-често от Евангелиетата, защото историите им, които знаеше наизуст, не го разпалваха така, както напевните стихове на Йоан. Когато проповядваше Откровението, той споделяше апокалиптичното видение и то го докарваше до екстаз. Тонът на гласа му се променяше. Стиховете сякаш не излизаха от устата му, а направо от душата му. Неспособен да им устои, той се изкачваше по спиралата на още по-страховита метафора: от ангели към дракони, а после към Вавилон, Майката на блудниците, яхнала червен звяр.
Вирджиния се помъчи да игнорира думите. Обикновено й доставяше удоволствие да слуша как съпругът й рецитира Откровението, но не и сега. Тази вечер думите й се струваха абсурдни и фалшиви. За пръв път си даде сметка, че губи смисъла им, че Джон не успява да улови тяхната същност. Тя изропта неволно на глас. Гайър спря да чете.
– Какво има? – попита той.
Вирджиния отвори очи, засрамена, че го е прекъснала.
– Нищо.
– Да не би рецитирането ми да те притеснява? – поиска да знае Джон.