– Не! Не съжалявам.
Отговорът й беше груб, но си беше самата истина. Когато я вързаха за електрическия стол и свещеникът взе да утешава адвоката й, пак не съжаляваше.
– Тогава всичко е безсмислено – заяви Бък. – Дойдохме тук да се помирим, а ти дори не можеш да кажеш, че съжаляваш. Хлопа ти дъската, знаеш ли? Винаги си била такава. Шпионираше ме, слухтеше зад гърба ми...
– Не съм – отговори твърдо Сейди. – Беше очевидно, че си мръсник.
– Мръсник?
– Да, Бък, мръсен прелюбодеец. Винаги си бил такъв. Лъжлив и безскрупулен.
Той я сграбчи.
– Вземи си думите обратно!
– Имаше време, когато ме плашеше, но после си купих оръжие – отговори хладно Сейди.
Бък я отблъсна от себе си.
– Добре, да не кажеш после, че не съм опитал. Исках да видя дали можем да си простим и да забравим, наистина исках. Но ти не си готова на компромиси, нали? – Опипваше раната, докато говореше, и гласът му внезапно омекна. – А можехме да си прекараме добре тук – промърмори той. – Само ти и аз. Можехме да се изчукаме като в доброто старо време, когато ти харесваше.
Тя въздъхна. Прав беше. Имаше времена, когато се чувстваше щастлива и с малкото, което й даваше. Но тези времена бяха отминали.
– Хайде, скъпа. Отпусни се – каза гърлено той, като разкопча докрай ризата си. Кожата на корема му беше гола и гладка като на бебе. – Какво ще кажеш да забравим последните ти думи и да продължим разговора в леглото?
Тя понечи да му отговори, но вратата на седма стая се отвори. Влезе мъжът с добрите очи, придружаван от жена, чието лице й се стори смътно познато.
– Студена вода – обяви Ърл.
Сейди го огледа пак. Не беше виждала по-хубав мъж в цяла Уичита Фолс или поне не се сещаше за такъв. Почти й се прииска отново да е жива.
– Няма ли да се съблечеш? – попита Бък от стаята зад гърба й.
– Минутка, Бък. Цялата нощ е пред нас, за бога.
– Аз съм Лора Мей Кейд – представи се жената с познатото лице, докато оставяше студената вода на масата.
Разбира се, помисли си Сейди, това е малката Лора Мей. Беше пет- или шестгодишна при първото им идване в мотела – чудато мълчаливо дете с дяволит поглед. Изминалите години я бяха превърнали в зряла жена, но особените черти на лицето й се бяха запазили. Сейди се обърна към Бък, който беше седнал на леглото и развързваше обувките си.
– Помниш ли момиченцето? Даде й четвърт долар, за да спре да се мотае около нас?
– Е, и?
– В съседната стая е.
– Нима? – попита той с явно безразличие.
Лора Мей напълни една чаша със студена вода и я занесе на Вирджиния.
– Хубаво е, че сте тук, хора. Обикновено е голяма скука, ако не броим смерчовете...
Гайър кимна на Ърл, който й подаде една петдоларова банкнота. Тя му поблагодари с „Не беше нужно“ и я взе. Да я подкупят да си тръгне обаче, нямаше да е толкова лесно.
– Това време кара хората да се чувстват странно – продължи Лора.
Ърл се досещаше какви ще бъдат следващите й думи. Вече беше чул сбита версия на историята по пътя насам и знаеше, че не е подходяща за Вирджиния, особено в сегашното й състояние.
– Благодаря за водата – намеси се той и я хвана за ръката, за да я изведе от стаята.
– Съпругата ми е изтощена от жегата – каза Джон.
– Трябва да внимавате, госпожо – обърна се Лора към Вирджиния. – Жегата кара хората да вършат откачени неща...
– Какви например? – попита Виктория.
– Не мисля, че искаме... – започна Ърл, но преди да стигне до „да слушаме за това“, Лора отговори небрежно:
– Например убийство.
Вирджиния вдигна очи от чашата, върху която се беше съсредоточила.
– Убийство?
– Чу ли това? – попита гордо Сейди. – Тя помни.
– В същата тази стая – успя да каже Лора, преди Ърл да я избута навън.
– Чакайте – рече припряно Вирджиния след тях. – Ърл! Искам да чуя какво е станало!
– Не искаш – каза й Джон.
– О, да, иска – заяви съвсем тихо Сейди, докато изучаваше изражението й. – Наистина искаш да знаеш какво се е случило, нали, Джини?
В натежалата от възможности тишина Вирджиния отклони очи от външната врата и се обърна към осма стая. Гледаше право към Сейди, сякаш можеше да я види. Бучките лед в чашата й изтракаха. Тя се намръщи.
– Какво не е наред? – попита я Гайър.
Вирджиния поклати глава.
– Попитах какво не е наред – настоя той.
Тя остави чашата на нощното си шкафче и след малко каза:
– Тук има някой, Джон.
– Какво имаш предвид?
– Че не сме сами. Преди малко чух гласове. Спореха.
– В съседната стая?
– В стаята на Ърл.
– Тя е празна. Сигурно са били хората в шеста.