Сейди вдигна очи към лицето на Бък. Противната му усмивка се беше завърнала и при вида й й се прииска пак да го застреля. Ето за какво беше дошъл тази вечер. Не за разговор за провалените им мечти, а за да я унижи така, както я бе унижавал безброй пъти в миналото: да шепне мръсотии в ухото й, докато я притиска към чаршафа. Удоволствието, което му доставяше страданието й, я накара да кипне.
– Пусни ме! – извика тя по-силно, отколкото възнамеряваше.
– Пусни я – повтори като ехо Вирджиния от вратата.
– Охо, имаме си публика – ухили се Бък, доволен от ужасеното й изражение.
Сейди се възползва от разсейването му. Издърпа едната си ръка от пръстите му и го блъсна силно. Той падна от тясното легло с изненадан вик. Сейди се изправи и погледна към пребледнялата жена на прага. Колко ясно можеше да ги вижда и чува? Беше ли ги разпознала?
Бък се покатери отново на леглото.
– Хайде де, това е просто онази лудата.
– Не се доближавай до мен – предупреди го Сейди.
– Не можеш да ме нараниш повече, жено. Вече съм мъртъв, забрави ли?
По време на борбата раната на гърдите му беше прокървила. Имаше кръв по цялото му тяло, по нейното също. Тя отстъпи към вратата. Не беше останало нищо за спасяване. Шансът да се сдобрят, пък бил той и малък, се беше превърнал в кървав фарс. Нямаше как да оправи тази жалка бъркотия, трябваше да се махне оттук и да остави Вирджиния да се чуди какво е видяла, преди ситуацията да се е влошила за всички.
– Къде отиваш? – попита Бък.
– Навън. Далеч от теб. Одеве казах, че те обичам, нали? Е... може и да съм. Но вече ми мина.
– Кучка!
– Сбогом, Бък. Приятна вечност.
– Безполезна кучка!
Тя не отговори на обидата. Просто мина през вратата и се изгуби в нощта.
Вирджиния видя как сянката излезе през затворената врата и се вкопчи с побелели от напрежение юмруци в жалките останки от разума си. Трябваше да изгони час по-скоро тези видения, иначе щеше да полудее. Обърна гръб на осма стая. Нуждаеше се от още успокоителни. Грабна чантата си с треперещи пръсти, но я изпусна и съдържанието й се разсипа по пода. Едно шишенце, което не беше затворила добре, се отвори. По мръсния килим се пръснаха разноцветни таблетки във всички посоки. Тя клекна да ги събере. Очите й се замъглиха от сълзи. Намери пипнешком няколко хапчета и ги натъпка в устата си, като се помъчи да ги преглътне на сухо. Барабаненето на дъжда по покрива се усили в главата й, а към него се добави и трясъкът на гръмотевица.
А после – гласът на Джон.
– Какво правиш, Вирджиния?
Тя се обърна с разплакани очи и пълна с транквиланти шепа, поднесена към устата й. Беше забравила напълно за съпруга си. Сенките, дъждът и гласовете го бяха изтласкали от мислите й. Вирджиния пусна хапчетата обратно на пода. Краката й трепереха и нямаше сили да стане.
– Аз... аз... чух пак гласовете.
Джон гледаше разсипаните по килима таблетки. Престъплението й беше очевидно. Нямаше смисъл да отрича, само щеше да го вбеси още повече.
– Не си ли научи урока, жено?
Вирджиния замълча. Следващите му думи се изгубиха в тътена на нова гръмотевица и той ги повтори по-високо.
– Откъде взе таблетките?
Тя поклати слабо глава.
– Пак от Ърл, нали? От кой друг.
– Не – промърмори Вирджиния.
– Не ме лъжи! – изрева Джон, за да надвика бурята. – Господ чува лъжите ти, както ги чувам и аз. Той те съди, Вирджиния! Съди те.
– Остави ме на мира – примоли му се тя.
– Не спираш да се тровиш.
– Нуждая се от тях, Джон. Наистина се нуждая.
Нямаше сили да спори с него, така или иначе щеше да й вземе хапчетата. Имаше ли смисъл изобщо да протестира? Знаеше, че ще стане неговото. По-добре да отстъпи и да си спести излишните страдания.