Неспособна да избяга, тя срещна втренчения му поглед. Очите, които я гледаха, не бяха очи на дявол – притежаваха леко глупаво, дори комично изражение, а под тях имаше нерешителна уста, която придаваше на привидението още по-нелеп вид. Страхът внезапно я напусна. Това не беше демон. Беше мираж, породен от таблетките и изтощението; не можеше да я нарани. Най-многото да се нарани сама, ако продължи да се бори с халюцинацията.
Бък усети, че жената се отпуска.
– Така е по-добре – опита се да я успокои той. – Всичко, от което имаш нужда, е едно добро чукане, нали, Джини?
Не беше сигурен, че го чува, а и не му пукаше. Можеше лесно да й покаже намеренията си. Като пусна едната й ръка, той погали гърдите й. Тя изстена и го погледна объркано, но не направи опит да го отблъсне.
– Ти не си истински – заяви Вирджиния. – Съществуваш само във въображението ми, точно както каза Джон. Виждам те заради хапчетата, те са виновни.
Бък остави жената да си бърбори; нека мисли каквото си иска, стига да не се съпротивлява.
– Права съм, нали? Ти не си истински.
– Разбира се – съгласи се любезно той, докато мачкаше гърдите й. – Аз съм просто един сън. – Отговорът явно я задоволи. – Няма да се бориш с мен, нали? Ще свърша и ще си отида, преди да се усетиш.
Офисът на управителя беше празен. Гайър чу, че в задната стая работи телевизор. Ърл трябваше да е някъде тук. Беше излязъл с момичето, което им донесе студена вода, но не вярваше да са отишли на разходка в това време. През последните минути гръмотевиците се бяха приближили. Сега избухна една почти над главата му. Проповедникът посрещна с радост гърмежа и спектакъла на светкавицата; бяха в унисон с гнева му.
– Ърл! – извика той, като прекоси офиса и влезе в стаята с телевизора. Звукът на късния филм стана оглушителен, историята се приближиваше към кулминационната си точка. Някакъв фантастичен звяр рушеше Токио и гражданите бягаха с писъци. В един стол срещу апокалипсиса на екрана спеше застаряващ мъж. Гръмотевицата не го беше пробудила, нито викът на пастора. В мокрия му скут лежеше преобърната чаша. Цялата стая вонеше на бърбън и поквара. Гайър си отбеляза мислено да вкара сцената в следващата си проповед.
От офиса нахлу студен въздух. Той се обърна, за да види кой е влязъл, но не видя никого. Огледа още веднъж помещението. През цялото време бе имал чувството, че някой върви по петите му, и все пак нямаше никой. Преглътна страха си; само жените и старците се плашат от мрака. Провря се между спящия пияница и руините на Токио и продължи към затворената врата в дъното.
– Ърл? Отговори ми!
Сейди видя как Гайър отваря вратата и влиза в кухнята. Превзетостта му я изуми. Мислеше, че хората като него са изчезнали преди години. Как можеше да съществува подобна мелодрама в тези културни времена? Никога не бе харесвала особено духовниците, но този беше особено неприятен – зад високопарността му имаше едва прикрита злоба. Беше разярен и непредсказуем; нямаше да му хареса сцената, която щеше да завари в стаята на Лора Мей. Сейди знаеше какво ще види. Беше наблюдавала любовниците, докато страстта им не бе станала нетърпима, после беше излязла навън, за да се охлади от гледката на дъжда. Появата на проповедника обаче я накара да се върне – с напрежението, което витаеше около него, събитията през тази нощ нямаше да свършат добре. От кухнята се разнесе нов вик. Изглежда, Гайър се наслаждаваше на звученето на гласа си.
– Ърл! Чуваш ли ме? Няма да ме измамиш!
В стаята на Лора Мей Ърл се опитваше да направи три неща едновременно: да целуне жената, с която току-що се беше любил; да нахлузи влажния си панталон и да измисли адекватно извинение за Гайър, ако проповедникът отвори вратата, преди да е успял да придаде невинен вид на ситуацията. Оказа се, че няма време да довърши нито едно от трите. Езикът му още шаваше из нежната уста на Лора, когато бравата изтрака.
– Намерих те!
Ърл прекрати целувката и се обърна към проповедника. Гайър стоеше на прага с вбесена физиономия и мокра от дъжда коса, която бе прилепнала към черепа му като сива шапка. Светлината на лампата с копринения абажур до леглото го правеше да изглежда по-едър. Праведният гняв, който проблясваше в очите му, граничеше с лудост. Ърл беше чувал истории за голямата му праведност от Вирджиния: истории за потрошени мебели и счупени кости.
– Няма ли край мерзостта ти? – попита Гайър и спокойствието, с което изрече тези думи, беше смущаващо.
Ърл вдигна панталона си и се засуети с ципа.
– Това не те засяга... – започна той, но яростта на проповедника го накара да млъкне.