Лора Мей обаче не се плашеше лесно.
– Вън от стаята ми! – каза тя, като придърпа един чаршаф върху щедрите си гърди. Ърл се обърна и погледна гладките й рамене, които доскоро бе обсипвал с целувки. Прииска му се да ги целуне пак, но мъжът в черно прекоси помещението с четири бързи крачки и го сграбчи за косата и ръката. Движението му предизвика истински ураган в тясната стая. Безценните експонати по лавиците и тоалетката на Лора се разлюляха, сблъскаха се и на пода се изсипа малка лавина от предмети. Но тя не обърна внимание на щетите. Мислите й бяха насочени към мъжа, с когото се бяха любили така сладко. Беше видяла тревога в очите на Ърл, когато евангелистът го дръпна назад, и безпокойството му се предаде и на нея.
– Пусни го! – изпищя тя и стана от леглото, забравила всякакво благоприличие. – Не е направил нищо погрешно!
Гайър спря да й отговори, докато Ърл се бореше безуспешно с хватката му.
– Че какво разбираш ти от праведност, курво? И ти си грешница като него. Голотата ти и смрадливото ти легло са пропити с грях.
Леглото действително миришеше, но само на сапун и скорошна любов. Лора нямаше за какво да се оправдава и нямаше да позволи на този евтин проповедник да я уплаши.
– Ще извикам ченгетата! – предупреди го тя. – Ако не го пуснеш, ще ги извикам!
Гайър не благоволи да отговори. Просто завлече Ърл в кухнята. Лора Мей извика:
– Дръж се, Ърл. Ще извикам помощ.
Любовникът й не каза нищо. Беше прекалено зает да брани косата си от пастора, който заплашваше да я изтръгне от главата му.
Понякога, когато дните бяха дълги и самотни, Лора си мечтаеше за мъже в тъмни дрехи като евангелиста. Представяше си как прашните им фигури се появяват преди поредното торнадо и я отвличат, а тя позволява да я отведат, без да се съпротивлява особено. Но мъжът, с когото бе споделила леглото си тази нощ, нямаше нищо общо с въображаемите й любовници; той беше лековерен и уязвим. И ако загинеше от ръцете на някой като Гайър – зъл дух, който в отчаянието си е призовала, – Лора никога нямаше да си го прости.
От стаята с телевизора се чу гласът на баща й, питаше какво става. Нещо падна и се счупи – чиния от бюфета или чашата, която беше в скута му. „Дано не се опита да спре проповедника“, помоли се тя наум. Гайър щеше да го разпердушини, без да му мигне окото. Лора се върна при леглото, за да потърси дрехите си. Бяха пръснати под завивките и безпокойството й растеше с всяка изгубена в ровене секунда. Метна възглавниците настрани. Едната се приземи върху тоалетката и още грижливо подредени експонати изпопадаха на земята. Тъкмо обуваше гащичките си, когато баща й изникна на вратата. При вида на голотата й зачервеното му от алкохола лице потъмня още повече.
– Какви ги вършиш, Лора Мей?
– Няма значение, татко. Няма време за обяснения.
– Но там има едни мъже...
– Знам, знам. Искам да повикаш шерифа на Пенхендъл. Разбра ли?
– Какво става?
– Не е важно. Просто се обади на Алвин и побързай, иначе ръцете ни ще се изцапат с още едно убийство.
Думата убийство отрезви Милтън Кейд и го накара да се раздвижи. Той излезе от стаята, като остави дъщеря си да се облича. Лора Мей знаеше, че в нощ като тази на Алвин Бейкър и помощника му ще им трябва доста време, за да пристигнат. Само Бог знаеше какво може да стори междувременно побеснелият проповедник.
Застанала на вратата, Сейди гледаше как жената навлича дрехите си. Лора Мей изглеждаше доста невзрачно за нейното критично око, светлата й кожа я правеше бледа и нематериална въпреки пищните й форми. „Но коя си ти, че да съдиш бледността й? – помисли си тя. – Виж се.“ И за пръв път, откакто бе умряла преди трийсет години, изпита носталгия по материалното си тяло. Отчасти защото завиждаше на Лора за блаженството, което бе изживяла с Ърл, и отчасти защото копнееше да вземе участие в драмата, която се разиграваше около нея.
Докато Милтън Кейд говореше развълнувано по телефона в кухнята и убеждаваше хората в Пенхендъл да дойдат, Лора Мей, вече напълно облечена, отключи долното чекмедже на тоалетката и извади нещо. Сейди надникна над рамото й и щом видя познатия револвер, скалпът й настръхна. Значи Лора е намерила оръжието – бледото шестгодишно момиче, което тичаше нагоре-надолу по алеята през онази нощ преди трийсет години, като си играеше самичко и пееше в горещия неподвижен въздух.
Сейди изпита задоволство при вида на револвера. „Може би – помисли си тя – съм оставила някаква следа в бъдещето. Може би съм нещо повече от заглавие в жълт вестник и смътен спомен в старчески глави.“ И проследи с подновен интерес действията на Лора, която нахлузи обувки и се запъти към бушуващата буря.