Вирджиния седеше безпомощно до стената на седма стая и наблюдаваше сенчестата фигура, облегната на рамката на вратата. Беше спряла да се бори с въображаемия мъж, въпреки че никога през четиресетгодишния си живот не беше получава по-развратни предложения. Той се беше приближавал отново и отново към нея, като бе притискал студеното си тяло в нейното, мъчейки се да я целуне с ледената си уста. Беше направил три опита да я обладае насила, шепнейки в ухото й греховни слова. Сега охраняваше вратата и навярно се готвеше за ново нападение. Вирджиния виждаше достатъчно ясно поражението и срама, изписани на лицето му. Гледаше я така, сякаш обмисляше дали да не я убие.
През шума на бурята отвън долетяха гневни гласове – бяха на съпруга й и на Ърл, които спореха за нещо. Не разбра за какво, но се караха ожесточено. Тя се надигна, за да ги чува по-добре. Сянката на вратата я изгледа заплашително.
– Не успя да ме изнасилиш – каза й Вирджиния.
Халюцинацията не отговори.
– Ти си просто един сън и се провали.
Привидението се изплези, като размърда бледия си език. Вирджиния се зачуди защо продължава да го вижда. Сигурно ефектът на хапчетата не беше преминал. Няма значение; беше оставила най-лошото зад гърба си. Рано или късно мъжът щеше да изчезне. Не беше успял да я изнасили, така че нямаше власт над нея.
Тя тръгна към вратата; вече не се страхуваше. Призракът изправи рамене.
– Къде отиваш?
– Навън. Смятам да помогна на Ърл.
– Не! Не съм приключил с теб.
– Ти си просто един фантом – сряза го тя. – Не можеш да ме спреш.
Бък се ухили зловещо.
– Грешиш, Вирджиния. – Нямаше смисъл да я заблуждава повече, беше му омръзнало от преструвки. Вече подозираше, че не е успял да я изчука именно защото беше спряла да се бори с него, убедена, че е безобиден кошмар. – Аз не съм халюцинация, жено, аз съм Бък Дърнинг.
Тя изгледа намръщено потрепващата фигура. Нов трик ли й играеше съзнанието й?
– Преди трийсет години ме застреляха в същата тази стая. Точно там, където си застанала, ако трябва да съм точен.
Вирджиния погледна инстинктивно в краката си, сякаш очакваше да види кървави петна по килима.
– Тази вечер със Сейди се върнахме тук – продължи призракът, – за да прекараме още една нощ в Кланицата на любовта. Знаеш ли, че така наричат мястото сега? Хора от цялата страна идват, само и само да видят къде Сейди Дърнинг е застреляла съпруга си. Извратена работа, нали? Интересува ги убийството, а не любовта... А мен винаги ме е вълнувала любовта. Тя е и единственото, в което наистина ме бива.
– Ти ме излъга. Възползва се от мен.
– Не съм приключил – обеща й Бък. – Още нищо не си видяла.
Той се втурна към нея, като напусна поста си пред вратата, но този път Вирджиния го очакваше. Щом я докосна и придоби отново плътност, тя замахна да го удари. Бък се отдръпна и тя се стрелна покрай него. Разпуснатата й коса влезе в очите й, но не спря устрема й към свободата. Една призрачна ръка я сграбчи за китката, но хватката й беше слаба и я изпусна.
– Ще те чакам – извика Бък, когато Вирджиния изскочи със залитане на площадката и се изгуби в бурята. – Чуваш ли ме, кучко? Ще те чакам!
Нямаше да се унижи да я преследва. Рано или късно тя щеше да се върне, нали? И тогава, невидим за всички останали, той щеше да си получи своето. Ако жената кажеше на спътниците си какво е видяла, те щяха да я помислят за луда; можеше дори да я заключат в стаята, където щеше да бъде изцяло на негово разположение. При всички положения той щеше да спечели. Тя щеше да се върне мокра до кости, с прелестно прилепнала към тялото си рокля, паникьосана и може би разплакана, твърде слаба да се бори. И тогава щяха да правят музика, о, да. Докато не започне да го умолява да спре.
Сейди последва Лора Мей навън.
– Къде отиваш? – попита Милтън дъщеря си, но тя не отговори. – За бога! – извика той след нея, когато осъзна какво държи. – Откъде взе проклетия револвер?
Дъждът беше пороен. Плющеше по земята, по малкото останали листа на тополата, по покрива и по черепа на Лора. Сплеска косата й за секунди, като я залепи за челото и врата й.
– Ърл? – изкрещя тя. – Къде си? Ърл? – Хукна през паркинга, като викаше името му. Дъждът беше превърнал прахта в дълбока до глезените кафява кал. Стигна до другата постройка. Част от гостите на мотела, които вече се бяха събудили от крясъците на Гайър, надничаха през прозорците на стаите си. Няколко врати зееха. Един мъж, застанал на площадката с бира в ръка, поиска да знае какво става.