– Разни хора търчат наоколо като луди – оплака се той. – Аман от крясъци. Дошли сме тук, за да си починем, за бога.
От стаята зад гърба му излезе момиче, които изглеждаше с поне двайсет години по-младо.
– Тя има оръжие, Дуейн – каза момичето. – Видя ли?
– Къде отидоха? – попита Лора Мей мъжа.
– Кои?
– Лудите! – извика тя през грохота на нова гръмотевица.
– Отидоха зад офиса – каза Дуейн, като гледаше повече револвера, отколкото Лора. – Не са тук. Честна дума.
Тя хукна обратно към офиса. Дъждът и светкавиците я заслепяваха, а калта се пързаляше под краката й.
– Ърл! Там ли си?
Сейди я следваше по петите. Не й липсваше смелост на тази Кейд, дума да няма, но в гласа й имаше истерия, а това не беше хубаво. За едно убийство беше нужна безпристрастност. Номерът беше да го извършиш почти небрежно, все едно пускаш радиото или смачкваш комар. Паниката само пречеше, страстта също. Когато беше вдигнала пистолета и го бе насочила към Бък, ръката й не трепереше от гняв. В крайна сметка затова я бяха сложили на стола. Не заради самото убийство, а защото го бе извършила, без да й мигне окото.
Лора Мей не беше достатъчно спокойна. Дишаше накъсано, а плачевният начин, по който викаше името на Ърл, и фактът, че не спираше да тича, показваха ясно, че е на ръба на нервна криза. Тя заобиколи офиса и когато се озова от задната му страна, където неоновата табела хвърляше студена светлина върху мократа земя, някой изкрещя в отговор на вика й. Лора спря и се вгледа в булото на дъжда. Беше гласът на Ърл, но крясъкът му не беше насочен към нея.
– Копеле! – продължаваше да крещи той. – Не знаеш какво правиш. Пусни ме!
Сега Лора различи две фигури недалеч от нея. По-пълната, която принадлежеше на Ърл, беше цялата в кал и стоеше на колене в тревата. По-слабата – несъмнено Гайър – държеше главата му и я притискаше към земята.
– Признай престъплението си, грешнико!
– Майната ти!
– Искаш да съсипеш кампанията ми. Признай си!
– Върви по дяволите!
– Признай си или ще счупя всичките ти кости!
Ърл се бореше да се освободи от хватката му, но проповедникът беше по-силен.
– Моли се! – заповяда Гайър и натисна лицето му в калта. – Моли се!
– Еби се! – успя да изкрещи Ърл.
Евангелистът повдигна главата му за косата и замахна да го удари в лицето, но Лора Мей се приближи до тях, като стискаше револвера с треперещи ръце.
– Махни се от него – нареди му тя.
Сейди хладнокръвно прецени, че прицелът й хич го няма. Беше съмнително дали жената ще уцели проповедника дори при ясно време. А сега, когато беше стресирана и валеше като из ведро, трябваше да е дяволски добър стрелец, че да го улучи. Гайър се обърна и изгледа Лора. Не изглеждаше уплашен. „Стигнал е до същия извод – помисли си Сейди. – Знае отлично, че шансът да пострада е минимален.“
– Курвата! – отбеляза евангелистът, като вдигна театрално очи към небето. – Виждаш ли я, Господи? Виждаш ли срама и покварата й? Дамгосай я! Тя е една от блудниците на Вавилон!
Лора не схвана всичко, но разбра отлично в какво я обвиняват.
– Не съм курва! – извика му тя и револверът подскочи в ръцете й, сякаш изгаряше от нетърпение да гръмне. – Да не си посмял да ме наричаш курва!
– Лора, моля те... – обади се Ърл, докато се мъчеше да повдигне глава, за да срещне погледа й. – Махни се оттук. Той е откачил напълно.
Лора Мей пренебрегна думите му.
– Ако не го пуснеш...
– Да? – подразни я Гайър. – Какво ще направиш, курво?
– Ще те застрелям! Кълна се!
От другата страна на сградата Вирджиния забеляза едно от шишенцата с успокоителни, които Гайър беше хвърлил в калта. Тя се наведе да го вземе, но после размисли. Вече не й трябваха хапчета, нали? Беше разговаряла с мъртвец. Беше докоснала Бък Дърнинг и той беше станал видим. Каква дарба имаше! Виденията й бяха истински и винаги са били, по-истински от всички чужди откровения, които жалкият й съпруг не спираше да бълва. Какво можеха да сторят хапчетата, освен да притъпят новооткрития й талант? Нека си стоят в калта.
Няколко гости на мотела излязоха от стаите си, облечени в якета, за да видят за какво е цялата дандания.
– Да не е станала катастрофа? – попита една жена Вирджиния и в същия миг се разнесе изстрел.
– Джон – възкликна Вирджиния и се втурна по посока на ехото.
Вече си представяше каква гледка ще завари: съпругът й лежи на земята, а тържествуващият убиец бяга от местопрестъплението. Тя се затича по-бързо и започна да се моли. Не се молеше сценарият в главата й да се окаже погрешен, а искаше прошка от Бог, защото се надяваше да е верен.