Сцената, която я очакваше от другата страна на офиса, не отговори на очакванията й. Проповедникът не беше мъртъв. Беше прав и съвсем невредим, а на калната земя лежеше Ърл. До тях стоеше жената, която й беше донесла студена вода. Държеше револвер с димящо дуло. Докато Вирджиния гледаше невярващо Лора Мей, една фигура изскочи от дъжда и изби револвера от ръцете й. Оръжието падна на земята. Лора се огледа изненадано, не разбираше защо го е изпуснала. Но Вирджиния знаеше защо. Виждаше фантома, макар и размазано, и се досещаше за самоличността му. Това беше Сейди Дърнинг, заради чиято дръзка постъпка бяха кръстили мотела Кланица на любовта.
Очите на Лора се спряха върху тялото на Ърл. Тя изписка ужасено и се завтече към него.
– Не умирай, Ърл. Моля те, кажи ми, че не си мъртъв!
Той се надигна от калта и поклати глава.
– Не съм улучен.
Междувременно Гайър падна на колене, събра длани и вдигна лице към дъжда.
– Мили Боже, благодаря ти, че запази твоя верен слуга в час на нужда...
Вирджиния не искаше да слуша глупавите му думи. Това беше идиотът, който я убеди, че халюцинира; кретенът, заради когото Бък Дърнинг едва не я изнасили. Стига толкова. Достатъчно го е търпяла. Беше видяла с очите си, че Сейди е реална; беше усетила Бък. Трябваше да му даде урок. Тя се приближи до изпуснатия револвер и го вдигна.
Тогава усети присъствието на Сейди Дърнинг зад гърба си.
– Мъдро ли е това? – прошепна един едва доловим глас в ухото й.
Вирджиния не знаеше отговора. А и какво представляваше мъдростта всъщност? Баналните думи на разни мъртви пророци? Едва ли. Може би мъдростта се криеше в Лора и Ърл, които се прегръщаха в калта, без да обръщат внимание на молитвите на Гайър и на погледите на гостите, които дотичаха да видят кой е умрял. А може би нямаше нищо по-мъдро от това да намериш гангрената, която трови живота ти, и да се отървеш от нея веднъж и завинаги. Тя се обърна и се запъти към седма стая с револвера в ръка, а Сейди тръгна редом с нея.
– Бък? – прошепна призракът. – Не и Бък...
– Той ме нападна.
– Бедна глупачка.
– Не съм глупачка – възрази Вирджиния. – Вече не.
Щом осъзна, че жената знае отлично какво прави, Сейди спря, защото не искаше присъствието й да предупреди Бък. Тя изпрати с поглед Вирджиния, която прекоси паркинга, подмина тополата и влезе в стаята, в която мъчителят й беше казал, че ще я чака. Лампите още горяха, а светлината им беше почти ослепителна след синкавия мрак отвън. Бък не се виждаше никакъв. Вирджиния мина през междинната врата. Осма стая също беше празна. А после – познатият глас.
– Ти се върна – рече Бък.
Тя се завъртя, като скри револвера зад гърба си. Беше излязъл от банята и стоеше между нея и вратата.
– Знаех си, че ще се върнеш. Всички се връщат.
– Искам да се покажеш...
– Гол съм като бебе – прекъсна я Бък. – Какво повече от това искаш? Да си сваля кожата? Не че няма да е забавно...
– Искам да се покажеш на съпруга ми. Искам да му покажеш, че греши.
– Бедният Джон. Едва ли изгаря от желание да ме види.
– Мисли ме за луда.
– Лудостта може да бъде полезна – усмихна се самодоволно Бък. – Щяха да спасят Сейди от Стария електричко, като пледират, че е невменяема. Но тя е прекалено честна и не спря да повтаря: „Исках да умре, затова го застрелях“. Никога не е била разумна. Докато ти... ти знаеш отлично какво да сториш.
Силуетът се раздвижи. Вирджиния не беше съвсем сигурна какво прави, но при всички положения беше нещо греховно.
– Ела и го вземи, Вирджиния – подкани я мъжът. – Готов е и те очаква.
Тя извади револвера, който криеше зад гърба си и го насочи към него.
– Някой друг път.
– Не можеш да ме нараниш с това. Вече съм мъртъв, забрави ли?
– Ти ме нарани. Защо пък аз да не мога?
Бък поклати безплътната си глава и се изсмя тихо. Отвън долетя воят на полицейски сирени.
– Явно не схващаш. Брей че шумно стана! По-добре да се захващаме за работа, докато някой не ни е прекъснал.
– Предупреждавам те, това е оръжието на Сейди...
– Няма да ме нараниш – промърмори Бък. – Знам ви вас жените. Говорите едно, а имате предвид друго. – И пристъпи към нея със смях.
– Недей – предупреди го тя.
Той направи още една крачка и Вриджиния дръпна спусъка. Миг преди да чуе изстрела и да усети как револверът подскача в ръката й, тя видя Джон да влиза през вратата. Дали е стоял на площадката през цялото време, или идваше от бурята, за да рецитира Откровението на грешната си съпруга? Така и не разбра. Куршумът прониза Бък, отвори нова дупка в призрачното му тяло и се устреми към евангелиста. Улучи изненадания Джон в гърлото и изпръска ризата му с кръв. Мъгливата фигура на Бък изчезна и седма стая внезапно опустя – останаха само Вирджиния, умиращият проповедник и шумът на дъжда.