Въпреки че работеха в екип от седем месеца, Бойл не беше сред любимците на инспектора – гладката му кожа направо миришеше на амбиции. Дори да беше два пъти по-млад, лакомията му щеше да бъде обидна. А за мъж на трийсет години беше направо противна. Днешната демонстрация на старание – купчините оборудване, които посрещнаха Карнеги в осем сутринта – беше типично в негов стил: крещящо показна и напълно излишна.
– Защо са ми толкова екрани? – попита кисело инспекторът. – За да гледам стерео?
– Защото са наблюдавали едновременно с три камери, сър. Записали са експеримента от различни ъгли.
– Какъв експеримент?
Бойл му даде знак да седне. „Раболепен до крайност, а? – помисли си Карнеги. – Не че това ще ти бъде от полза.“
– Добре – обърна се заместникът му към техническия експерт, който седеше до него, – пусни отначало касетите.
Карнеги отпи от чашата с горещ шоколад, която си носеше. Беше пристрастен към това питие и всяка повреда на автомата за топли напитки го докарваше до депресия. Той погледна към мониторите, на които внезапно се появи надпис:
„Проект Сляпо момче. Строго секретно“.
– Сляпо момче? – възкликна инспекторът. – Какво е това? Или кой?
– Сигурно е някакво кодово име – каза Бойл.
– Сляпо момче. Сляпо момче – повтори замислено Карнеги, но надписът изчезна и на мониторите изплуваха три различни изображения.
Показваха един и същи човек – очилат мъж в края на двайсетте, който седеше на стол, – само че под различен ъгъл. На единия екран обектът беше в цял ръст и в профил, на втория се виждаха три четвърти от тялото му, заснети отгоре и от средна дистанция, а на третия – лицето и раменете му анфас, снимани в близък план през прозореца на тестовата камера. Изображенията бяха черно-бели и нито едно от трите не беше добре центрирано или фокусирано: личеше си, че невидимият оператор все още полага опити да изчисти картината. Експерименталният обект си бъбреше непринудено с жената – Карнеги зърна лицето й за кратко, но веднага я разпозна, – която прикрепваше някакви електроди към челото му. Разговорът им беше почти неразбираем, защото акустиката в тестовата камера объркваше и микрофона, и слушателите.
– Жената е доктор Данс – обади се Бойл. – Жертвата.
– Да – потвърди инспекторът, без да откъсва очи от мониторите, – познах я. Колко дълго продължава подготовката за експеримента?
– Доста. През повечето време не се случва нищо съществено.
– Да караме по същество тогава.
– Да превъртим напред – каза Бойл. Техническият експерт се подчини и актьорите на трите екрана се превърнаха в писукащи комедианти. – Стоп! Върни малко назад. – Експертът върна. – Ето! Спри тук и пусни на нормална скорост. – Действието отново се забави. – Сега започва същинската част, сър.
Горещият шоколад беше свършил. Карнеги обра с пръст убийствено сладката утайка и го облиза. На екраните доктор Данс се приближи до обекта със спринцовка в ръка, почисти сгъвката на лакътя му с влажен памук и го бодна. Инспекторът се запита за пореден път какви опити се извършват в лабораториите „Хюм“. Бяха ли подобни процедури de rigueur11 за едно фармацевтично проучване? Явната поверителност на експеримента, който се осъществяваше нощем, когато сградата би трябвало да е пуста, подсказваше, че не са. Освен това записите започваха с надпис „Строго секретно“. Каквото и да гледаха в момента, то очевидно не беше предназначено за широка публика.
11 Задължителни (фр.). – Б. пр.
– Добре ли се чувстваш? – попита някакъв мъж, който не се виждаше на камерите. Обектът кимна. Бяха му свалили очилата и имаше леко объркано изражение. „Най-обикновено лице“, помисли си Карнеги. Все още безименният човек не приличаше на Адонис, нито на Квазимодо. Беше започнал да оплешивява и рядката му тъмноруса коса се спускаше до раменете.
– Добре съм, доктор Уелс – отговори обектът на невидимия си събеседник.
– И не ти е горещо? Не се потиш?
– Не особено – каза опитното свинче и в гласа му се прокраднаха извинителни нотки. – Чувствам се нормално.
„Да бе“, помисли си инспекторът, после се обърна към Бойл:
– Докрай ли си гледал записите?
– Не, сър, реших, че ще искате да ги видите пръв. Само до инжекцията стигнах.
– Някакви новини от болницата за доктор Уелс?
– При последното обаждане още не беше дошъл в съзнание.
Карнеги изсумтя и се завъртя пак към екраните. След слагането на инжекцията записите отново бяха станали еднообразни: трите камери продължаваха да фиксират късогледия обект с беизразните си очи, като монотонността на картината се нарушаваше от периодичните въпроси на Уелс за състоянието му. Не се случваше нищо различно. След три или четири минути в същия дух дори примигването на русия мъж започна да изглежда драматично.