При мисълта за студения й поглед той потрепери. Дали защото някога си бе внушавал, че го гледа с повече симпатия, отколкото се предполага да изпитва един лекар? Каква жалка самозаблуда. Той не беше мъж, по когото жените въздишат – доказваха го всекидневните му разходки по улицата. Не можеше да си спомни дори един случай, в който жена да е погледнала повторно към него или да е отговорила на усмивката му с усмивка. И защо трябваше да го притеснява това? Беше свикнал да не бъде обичан. Природата се беше погрижила да не бъде нещастен. За да компенсира лишеното му от очарование лице, го беше направила почти асексуален. Често минаваха цели седмици, без да се сети с тъга за принудителното си въздържание.
Понякога се заслушваше в шума на тръбите и се питаше как ли изглежда в банята госпожа Мориси, неговата хазяйка; случваше се да си представи твърдостта на покритите й с пяна гърди или тъмната цепка между полукълбата на задника й, когато се навежда да си сложи талк между пръстите на краката. Слава богу, подобни мисли рядко го изтезаваха. А когато положението ставаше нетърпимо, вземаше спечелените от лабораторията пари и отиваше на Грийк Стрийт, за да прекара един час в платената компания на жена на име Анджела (така и не научи фамилията й).
Щяха да минат няколко седмици, преди да я навести пак обаче. Каквото и да беше правил снощи (или по-точно да му бяха правили), анатомията му беше пострадала сериозно. Сигурно – това беше единственото разумно обяснение, макар и да не помнеше нищо – е бил нападнат и пребит на връщане от лабораторията. Или е влязъл в бар и някой се е сбил с него. Беше се случвало и преди. Имаше лице, което подбуждаше пияниците към насилие.
Джером стана от леглото и се запъти с накуцване към малката баня. Очилата му ги нямаше на обичайното място до огледалото над мивката, затова не успя да се огледа добре, но все пак видя, че физиономията му е изподрана като остатъка от тялото. За капак над лявото му ухо липсваше кичур коса – някой го беше изтръгнал – и по врата му имаше струйка засъхнала кръв. Той се зае да почисти раните и ги проми със спирт, като стискаше зъби. После се върна в стаята, за да потърси очилата. Претърси навсякъде, но не ги намери. Прокле глупостта си и извади старите. Те не отговаряха на сегашните му диоптри – зрението на Джером се беше влошило значително през последните месеци, – но поне избистриха донякъде обстановката.
Чувстваше се потиснат от болката и от нежеланите мисли за госпожа Мориси. За да се ободри малко, пусна радиото. Винаги беше презирал популярната музика и нейните привърженици, но сега, докато се мотаеше из стаята и отлагаше болезненото навличане на грубите дрехи върху изподраното си тяло, песните събудиха в него някаква непозната емоция. Сякаш чуваше думите и музиката за пръв път; сякаш цял живот е бил сляп за романтиката, която крият. Той забрави за болката и се заслуша като омагьосан. Песните разказваха една гладка и обсебваща история – за любов, която е била изгубена и намерена само за да бъде изгубена отново. Лиричните текстове изпълваха въздуха с метафори – повечето нелепи, но въпреки това въздействащи. За рай и горящи сърца; за птици, камбани, пътешествия и залези; за страстта като лудост, волен полет и невъобразимо съкровище. Песните не го успокояваха с глупавата си сантименталност. Те го шибаха като камшик и – въпреки посредствените си рими и баналните си мелодии – му разкриваха един свят, подчинен на желанията. Джером се разтрепери и преуморените му очи (заради остарелите очила е, реши той) започнаха да му играят номера. Стори му се, че кожата му свети на места и че от върховете на пръстите му изскачат искри.
Мъжът се взря в ръцете си. Вместо да се разсее под втренчения му поглед, илюзията се засили. По вените му запълзяха ярки, тлеещи като въглени топчета, които се умножаваха, докато ги гледаше. Колкото и да е странно, това не го разтревожи. Разгарящият се огън просто отразяваше страстта в историята, която песните му разказваха. Любовта, твърдяха те, е във въздуха – спотайва се зад някой ъгъл и само чака да я намериш. Джером се замисли отново за вдовицата Мориси от долния апартамент; представи си как се отдава на ежедневните си занимания и въздиша като него в очакване на своя принц. Колкото повече си мислеше за нея, толкова повече се разпалваше. Жената нямаше да го отблъсне, уверяваха го песните. А ако все пак отхвърлеше любовта му, той трябваше да продължи да упорства (настояваха те), докато тя не се предаде. Джером си представи как вдовицата се предава и огънят го погълна. Започна да се смее и тръгна към долния етаж, като остави радиото да пее зад гърба му.