По-голямата част от сутринта на Карнеги премина в съставяне на списък с хората, които работеха като експериментални обекти за лабораториите „Хюм“. Инспекторът беше срещнал известно нежелание от страна на собствениците да му предоставят архивите си въпреки ужасното престъпление, извършено в собствеността им. Накрая, малко след 12 часа на обяд, те му представиха набързо изготвен доклад с биографии на обектите – точно 54 на брой – и техните адреси. Нито един от тях, твърдяха собствениците, не отговарял на описанието, дадено им от полицията. Очевидно Данс и Уелс били използвали лабораторията си, за да работят по частни проекти. Собствениците не насърчавали подобни проучвания, но двамата доктори били в управителния съвет, така че се ползвали с известна свобода в това отношение. Това обяснявало и защо търсеният мъж не фигурира в регистрите им. Карнеги не се обезсърчи от доклада, просто нареди да снемат снимки на мъжа от видеозаписите и ги връчи на подчинените си заедно с придобитите имена и адреси. Останалото беше въпрос на оперативна работа и търпение.
* * *
Лио Бойл прокара пръст по списъка с имена, който беше получил.
– Още четиринайсет – каза той. Шофьорът изсумтя и Бойл го погледна. – Ти беше партньорът на Макбрайд, нали?
– Аха – отговори Дули. – Само че Върждил го отстраниха.
– Защо?
Той се намръщи.
– Защото си изпусна нервите. Така и не се научи как се прави арест.
Колата спря.
– Това ли е мястото? – попита Бойл.
– Казахте номер 80. Това е 80. Пише го на вратата. Осем, нула.
– Видях.
Бойл слезе от патрулката и тръгна по алеята. Къщата беше голяма и разделена на апартаменти. Звънците бяха няколко. Той натисна онзи, на който пишеше Дж. Тредголд – името от списъка, – и зачака. От петте къщи, които бяха посетили до момента, две се оказаха необитаеми, а собствениците на останалите три не приличаха изобщо на злосторника.
Изчака няколко секунди и натисна пак звънеца, този път продължително.
– Сигурно няма никой – предположи Дули, който беше останал на улицата.
– Така изглежда – съгласи си Бойл, но зад матираното стъкло на вратата се мярна неясна фигура. – Чакай.
– Какво има?
– Има някой, но не отваря.
Той натисна отново звънеца, после и другите. Дули се приближи към него, като размаха ръка, за да прогони една досадна оса.
– Сигурен ли сте?
– Видях някого.
– Натиснете другите звънци – предложи Дули.
– Вече го направих. Който и да е там, не иска да отвори. – Той потропа по стъклото. – Отворете! Полиция!
„Много умно – помисли си Дули. – Що не опиташ с мегафон, че и на небето да разберат какви сме?“ Вратата, разбира се, си остана затворена и Бойл се обърна към него.
– Има ли заден двор?
– Да, сър.
– Тогава върви отзад, докато онзи не е избягал.
– Не трябва ли да извикаме...
– Действай. Аз ще остана тук да пазя. Ако успееш да влезеш в къщата, ела и ми отвори.
Дули се втурна да изпълни задачата и Бойл остана сам. Натисна отново звънците, после допря лице до стъклото. Антрето изглеждаше празно, нищо не помръдваше. Нима птичката е успяла да излети? Той се върна в началото на алеята и вдигна очи към пустите прозорци. Дули трябваше да се е появил досега или поне да се е обадил. Разтревожен от липсата му и притеснен, че може да са изпуснали заподозрения, Бойл реши да се довери на интуицията си и да заобиколи къщата.
Дули беше оставил вратата на задния двор отворена. Бойл влезе вътре и надзърна през прозореца на една празна всекидневна, след това се насочи към задния вход на къщата. И той беше отворен, но полицаят не се виждаше никъде. Бойл прибра в джоба си снимката и списъка, после влезе в коридора. Тишината го изнервяше, но не искаше да вика Дули, за да не предупреди престъпника за присъствието си. Обиколи жилището, като стъпваше на пръсти. Всички стаи бяха пусти. Стигна до предната врата на апартамента. Зад нея се простираше антрето, в което беше зърнал онази фигура. Бойл спря. Къде се беше дянал Дули?
Зад вратата се разнесе стон.
– Дули?
Отговори му нов стон. Бойл влезе в антрето. Видя още три врати – и трите затворени. Навярно водеха в други апартаменти. На кафявата изтривалка пред входната врата на къщата лежеше захвърлена или изпусната полицейската палка на Дули. Той преглътна страха си и тръгна по коридора. Стонът се повтори, този път по-наблизо. Бойл се огледа и видя стълбище. Там, на междинната площадка, лежеше полицаят. Беше в полубезсъзнание. Дрехите му бяха разкъсани и увисналите му слабини бяха изложени на показ.