– Нищо героично няма в едно изнасилване – отбеляза Карнеги, за да сложи край на възторжената реч на токсиколога.
Но Йохансон не беше приключил.
– Един безкраен секс без компромиси и извинения. Представи си само. Мечтата на Казанова.
Светът беше видял толкова много епохи: епохата на Просвещението, на Реформацията, на Разума. Беше ред на епохата на Желанието. А след това: край на епохите, а може би и на всичко останало. Защото пожарът, който набираше сила в момента, беше по-свиреп, отколкото наивният свят подозираше. Един ужасяващ безкраен пожар, който щеше да изпепели човечеството.
Ето това си мислеше Уелс, докато лежеше в леглото. Беше в съзнание от няколко часа, но го криеше. Когато в стаята му влезеше медицинска сестра, той затваряше очи и забавяше дишането си. Знаеше, че не може да се преструва вечно, но спечелените часове му даваха възможност да обмисли действията си оттук нататък. Като начало трябваше да се върне в лабораториите. Имаше документи, които трябваше да унищожи, и видеокасети, които да изтрие. Беше решил, че занапред всичката информация за проект „Сляпо момче“ ще съществува единствено в главата му. Така щеше да запази пълен контрол над шедьовъра си и да го предпази от открадване.
Парите, които можеше да спечели от откритието си, никога не го бяха вълнували особено, въпреки че си даваше ясна сметка колко доходоносен ще бъде един работещ афродизиак. Материалните богатства не го интересуваха. Първоначалната му мотивация да разработи химикала – бяха го открили случайно, докато тестваха ново лекарство за шизофреници – беше чисто изследователска. Но месеците на тайна работа бяха променили мотивите му. Уелс беше започнал да гледа на себе си като на вестител на ново хилядолетие. И нямаше да позволи да му отнемат тази свещена роля.
Такива неща си мислеше, докато лежеше в леглото си и чакаше удобен момент да избяга.
Вървящият по улиците Джером би потвърдил с радост виденията на Уелс. Едва ли имаше човек, по-нетърпелив да посрещне епохата на Желанието. Той виждаше знамения за идването й навсякъде: по рекламните билбордове и тентите на кината, по витрините на магазините и телевизионните екрани – навсякъде, където рекламираха човешки тела. А там, където плътта не продаваше изделия от камък и стомана, тези продукти будеха желание със собствения си вид. Подминаваха го автомобили, които притежаваха всевъзможни еротични атрибути освен дъх – извивките на телата им блестяха, а вътрешностите им бяха съблазнително меки. Сградите, които срещаше по пътя си, предизвикваха сексуални асоциации със своите шпилове, коридори и сенчести площадки с пенливи фонтани. Улиците и площадите бяха пълни с хиляди дребни изкушения, а по тях крачеха и живи същества.
Спектакълът поддържаше огъня на Джером и го подхранваше. Трябваше да полага огромни усилия на волята, за да не се заглежда във всяко създание, което попадаше пред очите му. Някои хора усещаха горещината му и го заобикаляха. Кучетата също я усещаха. Част от тях го последваха, възбудени от собствената му възбуда. Около главата му вече кръжаха ескадрони от мухи. Но Джером започваше да свиква със състоянието си и това му помагаше да се контролира. Знаеше, че ако даде публичен израз на страстта си, властите ще го подгонят и така ще осуетят приключенията му. Пожарът, който беше запалил, скоро щеше да се разпространи. Тогава щеше да се къпе открито в него, но междувременно не биваше да привлича внимание.
От време на време използваше платените услуги на една млада жена в Сохо и сега бързаше да отиде при нея. Следобедът беше задушен, но горещината не беше изцеждила силите му. Не беше ял нищо от предишната вечер, но въпреки това не изпитваше глад. Когато тръгна по тясното стълбище към апартамента на първия етаж, в който очакваше да намери Анджела, Джером се чувстваше здрав като атлет и кипеше от енергия. Спретнато облеченият сводник със зорки очи, който обикновено висеше на върха на стълбището, сега не се виждаше никъде. Той се приближи до апартамента и почука. Никой не му отговори. Потропа отново, този път по-настойчиво. Една от съседните врати се отвори и на прага й застана четиресетинагодишна дебелана.
– Какво искаш?
– Жената.
– Анджела си замина. И ти се махай. Това не е приют.
– Кога ще се върне? – попита той, като се опитваше да сдържи апетита си.
Жената, която беше висока колкото Джером и два пъти по-тежка, тръгна заплашително към него.
– Момичето няма да се върне, така че по-добре се пръждосвай оттук, докато не съм извикала Исая.