Уелс застина и зачака да види какво ще предприеме новодошлият.
– Умирам – каза Джером.
Докторът зяпна. Очакваше да види всеки друг, но не и него.
– Чу ли какво казах?
Той кимна.
– Всички умираме, Джером. Животът е просто една бавно действаща болест.
– Ти си знаел, че това ще се случи. Знаел си, че огънят ще ме довърши.
– Не – отговори спокойно Уелс. – Не знаех. Наистина.
Джером прекрачи прага и влезе в задименото помещение. Приличаше на жива развалина, на парцалена кукла. Беше целият в кръв, само очите му светеха. Но докторът знаеше, че уязвимостта на това плашило е само привидна. Химикалът в кръвта му му даваше нечовешка сила. Беше видял как разкъсва Данс с няколко небрежни движения. Трябваше да бъде тактичен. Макар и да умираше, мъжът продължаваше да е страховит противник.
– Не предвидих, че ще стане така, Джером – каза Уелс, като се постара да овладее разтреперания си глас. – Ще ми се да го бях предвидил, но, уви. Не съм толкова далновиден. Трябваше ми време, за да видя ясно бъдещето.
Горящият човек го гледаше втренчено.
– Ще избухнат големи пожари, Джером.
– Знам... – отговори плашилото. – Повярвай ми... знам.
– Двамата с теб ще сложим край на света.
Джером обмисли думите му и после кимна бавно. Уелс въздъхна скришом. Предсмъртната дипломация работеше. За съжаление, нямаше време за повече приказки. Щом Джером беше тук, значи и властите не бяха далеч.
– А сега ме чака спешна работа, приятелю – каза тихо той. – Нали не възразяваш да продължа?
И без да изчака отговор, отвори следващата клетка. Извади избраната маймуна, завъртя я към себе си с едно обиграно движение и й инжектира отровата. Животното пририта конвулсивно в ръцете му и умря. Уелс отскубна вкочанените пръстчета от ризата си и хвърли трупа и използваната спринцовка на плота, после се обърна към следващата си жертва с експедитивността на палач.
– Защо? – попита Джером, загледан в отворените очи на маймуната.
– Проява на милосърдие – отговори Уелс, докато вдигаше нова спринцовка. – Нали виждаш как страдат. – И посегна към вратата на следващата клетка.
– Недей.
– Няма време за сантименталности. Моля те, нека приключим с това.
„Сантименталности“, помисли си Джером и си припомни смътно песните по радиото. Не разбираше ли доктор Уелс, че сърцето, главата и слабините функционират заедно? И че тази сантименталност, колкото и да е банална, може да доведе до откриването на нови територии? Искаше да му го каже, да му обясни всичко, което беше видял и бе обичал през тези отчаяни часове. Но по пътя от съзнанието до езика му обясненията се загубиха. И всичко, което успя да каже, за да изрази съпричастност към страдащия свят, беше едно „недей“, когато Уелс отключи следващата клетка. Докторът пренебрегна молбата му и бръкна в клетката. Вътре имаше три маймуни. Той сграбчи най-близката и я изтръгна от обятията на партньорите й. Животното усети каква съдба го очаква и се разпищя от ужас.
Потресен от гледката, Джером се втурна да предотврати убийството. Уелс се стресна от приближаването му и изпусна гърчещата се маймуна. Макакът припна по плотовете. Докторът се спусна след него и другите затворници се възползваха от отсъствието му, за да избягат от клетката.
– По дяволите! – извика Уелс. – Не виждаш ли, че нямаме време? Не разбираш ли?
Джером разбираше всичко и същевременно нищо. Разбираше трескавата възбуда, която споделяха с маймуните; разбираше и целта й да трансформира света. Но защо тази радост, това откровение, трябваше да свърши в някаква мизерна стая, пълна с дим и болка? Защо трябваше да приключи със слабост и отчаяние? Ето това не разбираше. А сега осъзна, че не го разбира и Уелс, архитектът на този абсурд.
Докато докторът преследваше едно от освободените животни, Джером отиде при останалите клетки и ги отвори. Макаците побързаха да избягат. Междувременно Уелс хвана маймуната, която гонеше, и се приготви да й даде панацея. Джером тръгна към него.