– Твърде късно – отрони през вцепенената си уста.
Усещаше как вътрешностите му пламват за последен път. Оставаха му броени секунди. Смъртта беше тук, виждаше я съвсем ясно. Как изглеждаше ли? Като поредната съблазън; още една сладка черна дупка, която чака да бъде запълнена, задоволена и оплодена.
Перинеумът на Джером се сгърчи в спазъм, който се разпространи като светкавица по члена му, а после и нагоре по гръбнака. В гърлото му се надигна смях.
Притихналата в ъгъла маймуна заскимтя отново. Карнеги погледна механично към нея и когато завъртя пак глава към Джером, откри, че късогледите му очи са затворени, а окървавената ръка – отпусната. Беше мъртъв. Облегнатото на стената тяло остана право още няколко секунди напук на гравитацията. После краката му се подгънаха и Джером падна по лице на земята. Едва сега инспекторът осъзна колко е отслабнал – беше станал само кожа и кости. Направо не беше за вярване, че е оцелял толкова дълго.
Той се приближи предпазливо до тялото и сложи пръст на врата на мъжа. Нямаше пулс. Но смехът се беше запечатал на лицето му и отказваше да го напусне.
– Кажи ми... – прошепна му Карнеги, когато осъзна, че за пореден път е закъснял. – Кажи ми. На какво се смееше?
Но като всички други мъртъвци и сляпото момче мълчеше.