Гарви беше пристрастен към жените. За разлика от повечето магнати, които предпочитаха да стоят далеч от съпругите и компаньонките си, когато не изпитваха специфична нужда от тях, той се наслаждаваше на компанията на противоположния пол. Обичаше гласа на жените, парфюмите им, техния смях. Жаждата му за тях беше почти безгранична; намираше ги за изключителни създания и беше готов да плати цяло състояние, за да си осигури компанията им. Затова, когато се върна тази сутрин на „Леополд Роуд“, джобовете на сакото му се издуваха от пари и скъпи бижута.
Случайните минувачи бяха толкова заети да опазят главите си сухи (от ранни зори валеше слаб, но студен дъжд), че не обърнаха никакво внимание на стоящия на стъпалата мъж с черен чадър. Не забелязаха и спътника му, който човъркаше ключалката на входа. Чендамен беше експерт по ключалките и тази се предаде след броени секунди. Гарви сгъна чадъра и пристъпи във вестибюла.
- Изчакай ме тук - нареди той. - И затвори вратата.
- Да, сър.
- Ще те извикам, ако ми потрябваш. В теб ли е фенерчето?
Чендамен извади фенерчето и му го подаде. Гарви го включи и тръгна
по коридора. Стори му се по-топъл от завчера може би защото навън бе по-студено. Той разкопча сакото си и разхлаби стегнатата вратовръзка. Топлината му харесваше; напомняше му за лъскавата кожа на момичето мечта и за горещите му тъмни очи. Гарви продължи да крачи уверено по плочките, които отразяваха светлината на фенера. Имаше отлично чувство за ориентация, затова откри за нула време мястото, на което беше срещнал девойката. Там се спря и се ослуша.
Беше свикнал винаги да е нащрек. През целия си професионален живот, част от който бе прекарал в затвора, не беше спирал да се ослушва за наемни убийци. Тази непрекъсната бдителност го бе направила чувствителен и към най-малките признаци за човешко присъствие. Звуци, които друг би игнорирал, се забиваха предупредително в тъпанчетата му и оставаха там като татуировка. Но тук? Тук не се чуваше абсолютно нищо. Тишина в коридорите, тишина в сауните и турските бани, тишина в цялата постройка. И въпреки това Гарви знаеше, че не е сам. Когато петте сетива го предаваха, шестото - което принадлежеше по-скоро на звяра в него, отколкото на изтънчения мъж със скъп костюм, за какъвто се представяше - винаги долавяше чуждо присъствие. То бе спасявало кожата му многократно.
А сега щеше да го отведе в обятията на красавицата.
Доверявайки се на инстинкта си, Гарви загаси фенерчето и тръгна опипом по коридора, от който бе изникнало момичето. Усещаше присъствието на плячката и това го подлудяваше. Представяше си, че тя се намира от другата страна на стената и крачи редом с него по някакъв таен проход. Тази мисъл му достави удоволствие. Той и тя сами в горещия лабиринт, увлечени в игра на криеница, която можеше да завърши по един-единствен начин - и двамата го знаеха. Гарви продължи да се прокрадва в мрака, а учестен от преследването, пулсът му туптеше в шията, китките и слабините. Разпятието, което носеше на врата си, беше залепнало за потните му гърди.
Накрая коридорът се раздвои. Богаташът се поколеба. Светлината беше оскъдна и измамна, не можеше да прецени колко дълги са разклоненията. Реши да послуша инстинкта си и зави наляво. След няколко крачки стигна до врата. Беше отворена и го отведе в някакво по-широко пространство - не беше коридор, защото стъпките му звучаха приглушено. Той спря и се ослуша отново. Този път усилията му бяха възнаградени: чу шум от боси крака по плочките в далечния край на помещението. Дори му се стори, че зърна момичето - един силует, по-блед и по-мек от заобикалящата го тъмнина. Да, това беше то! Гарви отвори уста да го повика, но размисли. Щеше да продължи мълчаливото преследване, докато красавицата не пожелае сама играта да приключи. Той прекоси стаята и мина през друга врата, която го отведе в поредния коридор. Тук въздухът беше още по-горещ, лепкав и ласкав. Гърлото на инвеститора се сви от внезапна тревога. Не се ли канеше да скочи с главата напред в някаква клопка? Момичето, преследването... всичко това можеше да е постановка. Зад следващия ъгъл можеше да получи нож в гърлото, а не чифт красиви гърди. И все пак Гарви знаеше, че не е така; знаеше, че леките и гъвкави стъпки, които чува пред себе си, са на момичето; че горещината, която го караше да се поти, не крие заплаха. Нито един убиец не би издържал в подобна жега: ръката, стиснала нож, щеше да омекне; желанието за кръв - да изчезне. Не, той беше в безопасност.