- Боже... боже... - изхленчи Джери. Напъваше се да каже нещо, с което да предотврати нови удари, но Чендамен го сграбчи и го вдигна на крака. Фенерът светеше в лицето му и той изпита срам от сълзите, които се търкаляха по бузите му.
- Имена - заповяда Гарви.
Лагерите продължаваха да тракат.
- Пак - каза богаташът и Чендамен пусна юмруците си отново в действие. - Спри - нареди той, когато видя, че Джери е напът да припадне. Грубото лице се отдръпна. - А ти се изправи. Искам да ме гледаш, когато ти говоря.
Джери направи опит да се подчини, но тялото не го слушаше. Крайниците му трепереха и имаше чувството, че ще умре.
- Изправи се - повтори Фрайър и пристъпи напред, за да го срита. Сега, когато по-дребният мъж стоеше непосредствено до него, Джери надуши киселата миризма, която Керъл беше усетила на стълбите: идваше от одеколона на Фрайър.
- Стани! - настоя мъжът.
Джери повдигна немощно ръка, за да предпази очите си от лъча на фенера. Не виждаше лицата на мъчителите си, но предполагаше, че Фрайър е застанал пред Чендамен. А този от дясната му страна трябваше да е Гарви, защото щракна кибритена клечка. Беше благоприятен за бягство момент - богаташът беше зает да пали пурата си, а пътят на бияча беше преграден - и Джери реши да се възползва.
Оттласна се от стената и изби фенера от ръката на Фрайър. Той падна на плочките и угасна.
Настана мрак. Джери хукна със залитане в тъмнината и чу как Гарви изруга зад гърба му и как Чендамен и Фрайър се сблъскаха, когато се хвърлиха едновременно да търсят фенера. Той продължи да тича към дъното на коридора, като се придържаше към стената. Пътят към изхода беше блокиран, затова смяташе да потърси спасение в лабиринта от проходи.
Стигна до ъгъла и зави надясно; имаше смътни спомени, че това разклонение води към сервизните коридори. Макар и кратък, боят, който му бяха хвърлили, го беше наранил и оставил без сили. При всяка стъпка усещаше остро пробождане в гърба и в корема. По едно време се подхлъзна и едва не изрева от болка.
Гарви извика отново. Бяха намерили фенера и яркият му лъч затанцува из лабиринта. Джери се възползва от оскъдните отблясъци на светлината и ускори крачка. Щяха да го преследват. И да го хванат, ако Керъл беше права, че коридорите описват спирала. Но той не смяташе да се предава. Затова продължи да тича, като се бореше със замайването от растящата горещина и се молеше да попадне на противопожарен изход, който да го изведе от този капан.
- Избяга нататък! - каза Фрайър. - Или поне така си мисля.
Гарви кимна. Това беше най-вероятният път за бягство - далеч от светлината, в мрака на лабиринта.
- Ще го догоним ли? - попита Чендамен, който нямаше търпение да довърши започнатия побой. - Не може да е стигнал далеч.
- Не - отсече Гарви. За нищо на света не искаше да влиза отново в лабиринта.
Фрайър вече беше направил няколко крачки нататък, лъчът на фенера му се отразяваше в блестящите стени.
- Става горещо - отбеляза той.
Инвеститорът знаеше отлично колко е гореща вътрешността на комплекса. Подобна жега беше нетипична за Англия. Климатът на острова беше умерен, затова Гарви никога не напускаше пределите му. Непоносимата горещина в чуждите страни раждаше извращения, които той предпочиташе да не вижда.
- Какво ще правим? - поиска да знае Чендамен. - Ще чакаме да излезе на улицата?
Гарви се замисли. Миризмата, която идваше от вътрешността на лабиринта, започваше да го изнервя. Коремът му се бунтуваше, кожата му беше настръхнала. Опипа инстинктивно слабините си и откри, че пенисът му се е свил от тревога.
- Не - каза внезапно той.
- Не?
- Няма да чакаме.
- Не може да се крие вечно вътре.
- Казах не! - Вече се потеше, а не очакваше, че проклетата горещина ще го изнерви толкова. И без това беше ядосан от бягството на Кахун. Ако прекараше тук още няколко минути, рискуваше да изгуби и малкото му останал самоконтрол. - Ще го причакате в апартамента. Рано или късно ще се прибере вкъщи.
- Жалко - промърмори Фрайър и тръгна обратно към тях. - Бях се настроил за гонитба.
А може би не го преследваха. От няколко минути не чуваше гласове зад себе си. Сърцето му вече не туптеше така бясно. Беше спряло да изпомпва адреналин и енергията му беше на привършване, а острите болки започваха да стават нетърпими. Той забави ход и въпреки това всяка крачка беше истинска агония.
Накрая краката му се предадоха и Джери се свлече до стената. Мокрите дрехи бяха залепнали за тялото му и хем го караха да трепери от студ, хем го задушаваха. Той разхлаби възела на вратовръзката си, после разкопча жилетката и ризата. Въздухът в коридора беше топъл. Беше хубаво да го усеща по голата си кожа.