Той се замисли над това, после го забрави. Беше прекалено замаян, за да разсъждава, даже не осъзнаваше напълно какво се случва около него.
Жените го носеха нанякъде. Главата му висеше и косата му се влачеше по пода. „Аз съм трофей“, каза си Джери в миг на просветление, сетне мракът пак го погълна. След малко се съвзе отново и видя, че се намират до ръба на големия басейн. В ноздрите му нахлу странна миризма, едновременно приятна и противна. Басейнът беше пълен с вода, която изглеждаше толкова ярка, че сякаш пламтеше, а под раздиплената й повърхност се движеха някакви сенки.
„Канят се да ме удавят“, помисли си той. А след това: „Вече се давя“. Представи си как водата изпълва устата му и как фигурите, които беше зърнал, нахлуват в гърлото, а после и в корема му. Напъна се да ги повърне и тялото му се сгърчи в конвулсии.
Някой сложи ръка върху челото му. Дланта беше освежаващо хладна. „Шшт“, промърмори този някой и Джери веднага се успокои. Страховете го напуснаха и съзнанието му се проясни.
Дланта се отдръпна. Той се огледа за спасителя си, но не видя никого. В другия край на сумрачното помещение - вече не беше в залата с басейна - имаше разположени високо на стената душове, които работеха: водата падаше на силни струи и се отцеждаше в каналите под тях. Въздухът бе пълен с водни пръски. Джери се надигна и седна. Нещо се раздвижи зад водната завеса - фигура, която беше прекалено голяма, за да е човешка. Той присви очи срещу пръските, като търсеше някаква логика в извивките на помръдващата плът. Животно ли беше това? Надушваше някаква остра миризма, може би животинска.
Помъчи се да се изправи бавно и безшумно, не искаше да привлича вниманието на звяра. Само че краката не го държаха и в крайна сметка запълзя на лакти и колене - като животно, което дебне другото животно, - без да откъсва очи от водната завеса.
Внезапно осъзна, че присъствието му е било разкрито: усети погледа на незнайното същество. Кожата му настръхна, но той продължи да се взира в тъмната маса. Примижа, за да я разгледа по-добре, и тогава животното заблестя - по огромното му туловище се разля призрачно,
фосфоресциращо сияние. Беше женски звяр. Джери веднага разбра, че е женски, въпреки че не можеше да определи към кой вид или род спада. Сиянието продължи да пълзи по тялото на съществото, като всяка пулсираща вълна разкриваше нова уникална форма. Докато го наблюдаваше, Джери си помисли за нещо, което е било разтопено -примерно стъкло или камък - и прецизно оформено, а после върнато в пещта, за да бъде преправено. Съществото нямаше ясно обособена глава или крайници, но беше осеяно с гроздове от ярки мехури, които напомняха на очи, и от различни места на тялото му периодично изскачаха разноцветни ленти - бавни, пастелени пламъци, - които сякаш възпламеняваха въздуха.
Сега нещото издаде серия от тихи звуци: скърцане и въздишки. Джери се зачуди дали са насочени към него и ако да, как трябва да им отговори. Чу стъпки зад себе си и се озърна за напътствие; беше една от жените.
- Не се плаши - каза му тя.
- Не се плаша. - И наистина не се страхуваше. Чудото пред очите му го караше да трепери, но не от страх, а от вълнение.
- Какво е тя? - попита той.
Жената застана до него. Кожата й изглеждаше златиста под призрачното сияние на съществото. И въпреки обстоятелствата - или именно заради тях - Джери усети, че се възбужда.
- Тя е Мадоната. Майката девица.
Майка? Той зяпна и се обърна пак към създанието. По тялото му вече не се разливаха вълни от фосфоресцираща светлина. Сега светлината пулсираше на едно-единствено място от причудливата анатомия и в този район в ритъм с пулсациите плътта на Мадоната се подуваше и цепеше. Джери чу нови стъпки зад гърба си и залата се изпълни с шепот, звънлив смях и аплодисменти.
Майката раждаше. Подутата плът се разтвори, бликна течна светлина и залата се изпълни с миризма на кръв и пушек. Една от жените извика, сякаш страдаше заедно с Мадоната. Аплодисментите се усилиха, отворът потръпна конвулсивно и изплю детето - нещо средно между сепия и одрано агне. Водата от душовете го съживи почти мигновено; то повдигна глава и се огледа с единственото си око -голямо и съвършено прозрачно. Започна да се мята по плочките, но девойката до Джери пристъпи под водните струи и го взе. Беззъбата уста на новороденото се устреми към гърдите й и тя му помогна да засмуче едната.
- Не е човешко... - промърмори той. Не беше очаквал да види подобно бебе - толкова странно, а несъмнено интелигентно. - Всички... всички деца ли са като него?