Приемната майка погледна към съществото в ръцете си.
- Не, винаги са различни. Ние ги храним. Някои умират. Други
оживяват и поемат по пътя си.
- Къде отиват, за бога?
- Във водата. В морето. В сънищата.
Тя изгука на бебето. Един усукан крайник, в който проблясваше фосфоресцираща светлина, се размаха доволно във въздуха.
- А бащата?
- Девата не се нуждае от съпруг. Ако поиска, може да зачене и от пръски дъжд.
Джери погледна отново Мадоната. Светлината в нея угасваше. От туловището й изскочи един финален жълтеникав пламък, който се отрази във водната завеса и хвърли танцуващи шарки по стената. После сиянието изчезна. Той се обърна към жената с детето и видя, че тя също е изчезнала. В залата беше останала само девойката с мелодичния смях. Тя се усмихваше пак и седеше на пода с разтворени крака. Джери хвърли поглед между бедрата й, после вдигна очи към усмихнатото лице.
- Плаша ли те?
- Не.
- Тогава защо не дойдеш при мен?
Той се изправи и отиде при момичето. Водата продължаваше да плющи по плочките, а Мадоната издаваше мърморещи звуци иззад водните струи. Джери не се чувстваше застрашен от нея. Хората не представляваха интерес за подобно същество. Дори да го виждаше, тя сигурно смяташе, че изглежда абсурдно. А и той самият се чувстваше абсурдно. Беше изгубил всякаква надежда и чувство за лично достойнство.
Утре всичко щеше да е просто сън: водата, децата, дори красавицата, която се надигна да го прегърне. Утре щеше да си мисли, че е умрял за един ден и е посетил някаква небесна баня за ангели. А сега - сега просто щеше да се възползва от ситуацията.
След това Джери не беше сигурен, че изобщо са правили секс. Не помнеше нищо конкретно. Не си спомняше целувките на усмихнатата девойка, нито самия полов акт; помнеше само как от гърдите й капе мляко и как тя мърмори „Никога... никога“, докато телата им се сплитат. Когато всичко приключи, красавицата си тръгна. Нямаше разговори, нито усмивки. Тръгна си и го заряза във влажната зала. Той закопча лекьосаните си панталони и остави Мадоната сама с нейната плодовитост.
Късият коридор го отведе при големия басейн. Беше пълен като в спомените му отпреди да припадне. Многобройните деца на Мадоната си играеха в сияйната вода. Жените не се виждаха, но вратата към външния коридор беше отворена. Джери мина през нея и тя се затвори зад гърба му, преди да е направил десетина крачки.
Въпреки че сплашването на Кахун му достави удоволствие (много си падаше по такива неща), Езра Гарви разбра, че е допуснал грешка, като се е върнал в плувния комплекс. Връщането там отвори рана, за която смяташе, че е почти заздравяла, и пробуди спомени от предишното посещение (за жените и нещата, които му бяха показали), които се бе опитвал безуспешно да извади на повърхността, преди да осъзнае какво представляват. Бяха го упоили някак, нали? А после, когато бе загубил воля и всякакво благоприличие, се бяха позабавлявали с него. Бяха му дали да бозае сякаш е кърмаче и го бяха направили своя играчка. Тези спомени бяха смущаващи, но имаше и други, по-дълбоко заровени, които го ужасяваха. За някаква потайна зала и водни струи, падащи като завеса; за страховита тъмнина и още по-страшно сияние.
Крайно време беше да прогони тези кошмари. Той беше от хората, които не забравят услуги - както направени, така и дължими - и малко преди единайсет вече бе провел два телефонни разговора. Каквото и да обитаваше плувния комплекс на „Леополд Роуд“, нямаше да просъществува още дълго. Доволен от взетите мерки, Гарви се качи на горния етаж, за да си легне.
След инцидента с Кахун беше побързал да се прибере у дома и да изпие бутилка шнапс, за да се успокои и сгрее. Сега погълнатият алкохол започна да си казва думата. Крайниците му омекнаха, главата му натежа. Без да се съблича, той се отпусна на двойното легло; искаше да отдъхне няколко минути, за да се съвземе.
Когато отвори очи, минаваше един и половина сутринта.
Гарви седна в леглото. Коремът го свиваше пак и цялото тяло го болеше. Беше боледувал броени пъти през близо петдесетгодишния си живот - нещо, което отдаваше на успешната си кариера. Но сега се чувстваше повече от ужасно. Мъчеше го нетърпимо, заслепяващо главоболие. Той отиде със залитане в кухнята, като се ориентираше повече с ръце, отколкото с очи. Там си наля чаша мляко, седна на масата и я поднесе към устата си, но така и не отпи. Остана втренчен в ръката, която държеше чашата. Взираше се невярващо в нея през мъглата на болката. Това не беше неговата ръка; тази беше твърде нежна и деликатна. Гарви остави разтреперан чашата, но тя се преобърна; млякото се разля по тиковата повърхност и закапа по пода.