Къде ли се оттичаше водата? В канализацията, после в реката и накрая в морето, където магията приключваше с удавяне? Или в някакъв таен подземен канал, водещ към неприкосновено светилище на необезпокояван екстаз?
Бульонът се въртеше все по-бясно, засмукван от пенливия водовъртеж. Джери се загледа във формата, която образуваше. Беше спирала, разбира се - елегантна и неизбежна. Водата намаляваше все по-бързо и плискането й се превръщаше в рев. Скоро щеше да изчезне напълно, а входът към другия свят щеше да бъде запечатан и изгубен.
Нямаше избор. Скочи в басейна. Въртеливото течение го сграбчи веднага. Едва свари да си поеме въздух и водовъртежът го дръпна надолу. Усети, че се блъска в пода, после се преметна през глава. Отвори очи и видя, че се носи към някакъв проход; водата го подмяташе яростно.
Отпред имаше светлина. Беше трудно да каже на какво разстояние се намира от нея, пък и му беше все едно. Имаше ли значение дали ще се удави, преди пътуването му да приключи? Смъртта не беше по-реална от илюзиите за мъжественост, с които бе живял години наред. Всичко бе относително и подлежеше на промяна. Светът, към който летеше, беше ярък. Нима не беше пълен със звезди? Джери отвори уста и закрещя във водовъртежа, а светлината продължи да расте - един химн в прослава на парадокса.
Децата на Вавилон
Защо пътищата без указателни табели - пътища, които водеха бог знае къде - винаги привличаха така неудържимо Ванеса? Защо не можеше да им устои? Ентусиазмът й да следва инстинкта си често пъти й бе навличал сериозни неприятности. Една нощ се загуби в Алпите и едва не намери смъртта си. Друг път се размина на косъм с изнасилване в Маракеш. Да не говорим за онова приключение с асистента на гълтача на саби в дебрите на Долен Манхатън. Въпреки това тя не се поучи от горчивия си опит и винаги, когато се налагаше да избира между обозначен и необозначен път, се втурваше презглава по втория.
Ето я и сега на шосето, което се виеше към крайбрежието на Китнос. Какво можеше да й предложи то освен скучно шофиране през обраслите с ниски шубраци околности? Случайна среща с някоя коза по пътя и гледка от скалите към синьото Егейско море? Ванеса можеше да се наслаждава на такава гледка и от хотела си в залива Марика, трябваше само да се надигне от леглото. Но другите шосета, които тръгваха от този кръстопът, бяха обозначени с табели: едното водеше до Лутра с руините на някогашната му венецианска крепост, а другото до Дриопис. Тя не беше посещавала нито едно от тези селища, пък беше чувала, че и двете са очарователни, но фактът, че вече е чувала за тях, ги правеше безинтересни. Докато третото шосе, което може би не водеше доникъде - и нищо чудно да бе точно така, - поне стигаше до някаква неназована дестинация. А това не беше малка препоръка. И така, подтиквана от чиста проба нездраво любопитство, Ванеса пое по него.
Пейзажът от двете страни на пътя (по-точно пътеката, в която скоро се превърна) беше, меко казано, невзрачен. Не се виждаха и кози може би защото рядката растителност не изглеждаше особено питателна. Островът не беше рай. За разлика от Санторини с неговия живописен вулкан или Миконос - Содома на Цикладските острови - с луксозните му плажове и още по-луксозни хотели, Китнос не можеше да се похвали с нищо привлекателно за туристите. И тъкмо затова Ванеса беше тук: колкото се може по-далеч от тълпата. А тази пътека несъмнено щеше да я отведе още по-далеч от нея.
Викът, който долетя от могилите вляво, не можеше да бъде пренебрегнат. Това беше вик на неподправена тревога и се чу ясно въпреки силното бръмчене на взетата под наем кола. Ванеса спря стария автомобил и изключи двигателя. Викът се чу отново, но този път бе последван от изстрел, кратка пауза и втори изстрел. Без да се замисли, тя отвори вратата на колата и слезе на пътеката. Въздухът ухаеше на пясъчни лилии и мащерка - аромати, които до този момент не беше усетила заради вонята на бензин в купето. Докато вдъхваше приятния мирис, тя чу трети изстрел и този път видя някакъв мъж -намираше се прекадено далеч, за да го разпознае, ако ще да беше и собственият й съпруг, - който прехвърли билото на един от хълмовете и изчезна в падината зад него. След три-четири удара на сърцето й се появиха и преследвачите. Прозвуча още един изстрел, но Ванеса с облекчение видя, че е насочен във въздуха, а не към мъжа. Те го предупреждаваха да спре, не целяха да го убият. Подробностите от външния вид на преследвачите бяха неясни като тези на беглеца освен един зловещ щрих - бяха облечени целите в черно.
Ванеса постоя до колата, като се чудеше дали да се качи обратно в нея и да продължи по пътя си, или да отиде и да разбере за какво е целият шум. Гърмежите не й допадаха, но можеше ли да обърне гръб на подобна загадка? Когато мъжете в черно се изгубиха от поглед, тя взе решение и тръгна към мястото, на което ги бе видяла, като се стараеше да е колкото се може по-незабележима.