Разстоянията в тази еднообразна местност бяха измамни - всеки пясъчен хълм приличаше на следващия. След като повървя десетина минути между туфите с морски краставици, Ванеса се убеди, че е пропуснала мястото - беше се залутала сред могилите. Вече не се чуваха викове, нито изстрели. Беше съвсем тихо, ако не се броят крясъците на чайките и пресипналите спорове на цикадите в краката й.
- По дяволите! Защо върша такива глупости?
Тя избра най-голямата могила в околността и тръгна бавно и предпазливо по песъчливата почва, която се свличаше под нозете й -ако успееше да се изкачи догоре, може би щеше да зърне изгубения път или морето. Дори да видеше само крайбрежните скали, пак щеше да се ориентира в коя посока да поеме и рано или късно щеше да стигне до пътеката, на която се намираше колата й. Но хълмът се оказа твърде нисък, а гледката от върха му - обезкуражаваща. Накъдето и да завъртиш глава, все същите безлични могили. Отчаяна от видяното, Ванеса наплюнчи пръст и го вдигна към следобното слънце, за да провери откъде духа бризът - понеже идваше от морето, вятърът можеше да й помогне да начертае в главата си мислена карта. Полъхът, който усети, беше съвсем слаб, но тя не разполагаше с друг ориентир, затова пое в подсказаната посока.
След петминутно катерене и спускане по хълмовете, което я остави без дъх, Ванеса изкачи поредния склон и вместо колата си видя група варосани постройки - бяха оградени от висока стена, над която се издигаше тумбеста кула. Тя реши, че мястото - не идваха ли именно оттук беглецът и тримата му преследвачи? - е някакво гарнизонно укрепление. Навярно беше по-разумно да стои далеч от него. Само че без напътствия можеше да броди цяла вечност из тази пустош и пак да не попадне на колата си. Пък и сградите изглеждаха успокоително обикновени, а над стената се показваше зеленина, която подсказваше, че там има градина, предлагаща сянка. Затова Ванеса се отклони от маршрута си и се насочи към входа.
Пристигна изтощена до портите от ковано желязо. И едва сега, при вида на очакващия я комфорт си даде сметка колко е уморена -бедрата и глезените й трепереха от мъчителния преход.
Една от големите порти беше открехната и тя се промъкна през отвора. Озова се в павиран двор, осеян с гълъбови курешки - част от виновниците бяха накацали на едно миртово дърво и приветстваха появата й с гукане. От двора започваха няколко покрити алеи, водещи към лабиринта от постройки. Подтиквана от нездравото си любопитство, което не беше пострадало от приключението, Ванеса пое по най-невзрачната и тя я отведе в приятно ухаещ, сенчест проход, от двете страни на който бяха наредени груби пейки. Проходът излизаше в друг двор, по-малък от първия. Тук слънчевата светлина падаше върху една от стените и осветяваше ниша, в която имаше статуя на Дева Мария - светицата държеше прочутото си дете, което бе вдигнало пръсти в знак на благословия. При вида на статуята част от мистерията се изясни: уединеното разположение на постройките, тишината, семплите дворчета и алеи - това можеше да е само някакво религиозно учреждение.
Ванеса беше загърбила Бог още като тийнейджърка и през последните двайсет и пет години беше стъпвала броени пъти в църква. Сега, на четиресет и една, беше късно да става вярваща, а това я правеше не само нарушителка в чужд имот, но и грешница. Само че тя не беше тук да търси убежище, нали? Щеше да помоли да я упътят и после щеше да си тръгне.
Докато пресичаше слънчевия двор, Ванеса изпита хладната увереност, че отнякъде я шпионират. Това беше усещане, което животът й с Роналд бе превърнал в шесто чувство. Нелепата му ревност, довела до развода им преди три месеца, го караше да измисля шпионски стратегии, които можеха да засрамят разузнавателните служби на Уайтхол и Вашингтон. Сега Ванеса почувства, че е наблюдавана не от един, а от няколко чифта очи. Тя огледа с присвити очи тесните прозорци, които гледаха към двора, и дори видя движение зад един от тях, но никой не се обади, никой не я повика. Дали не беше попаднала на орден, който е положил клетва за мълчание? Може би членовете му я спазваха толкова стриктно, че щеше да й се наложи да използва знаци, за да комуникира с тях?
Зад нея се разнесе шум от тичащи стъпки, а железните порти в съседния двор се захлопнаха с дрънчене. Ванеса изпита необяснима тревога: сърцето й заби учестено; кръвта нахлу в лицето й. Уморените й крака затрепериха отново.