Монахинята изникна на вратата.
- Ще бъдеш ли така добър да върнеш госпожа Джейп в стаята й?
- Ще се оплача в посолството! - изкрещя възмутено тя. - Имам права!
- Моля ви - каза Клайн с обидено изражение. - Крещенето няма да помогне нито на нас, нито на вас.
Монахинята я хвана за ръката. В другата държеше познатия пистолет.
- Ще тръгваме ли? - попита любезно тя.
- Имам ли избор? - попита Ванеса.
- Не.
* * *
Зетят на Ванеса, бивш театрален актьор, й беше споделил веднъж, че тайната на добрия фарс се крие в сериозното изпълнение на актьорите. Не трябвало да има закачливи намигвания към публиката, които да издават намеренията на комика; нищо екстравагантно, което би направило изпълнението неестествено. По тези стандарти Ванеса бе заобиколена само от експерти - въпреки че бяха облечени като монахини, всички се държаха така, сякаш това е в реда на нещата. Нищо не подсказваше, че блъфират; по сериозните им лица нямаше и капчица смущение. Само тя не се вписваше в комедията. И колкото по-скоро осъзнаеха, че мястото й не е там, толкова по-добре - нямаше търпение да я изгонят от сцената.
Бутилката с уиски, която някой бе оставил предвидливо в стаята й, й помогна да заспи. Понеже изпи половината, а рядко пиеше толкова, когато се събуди призори от леко почукване по вратата, главата й тежеше, а езикът й беше грапав като шкурка. Докато осъзнае къде се намира, почукването се повтори и някой отвори прозорчето на вратата. Едно брадато лице с обезумели очи се притисна нетърпеливо към отвора.
- Госпожо Джейп - изсъска старецът, на когото принадлежеше лицето. - Госпожо Джейп, може ли да поговорим?
Ванеса отиде до вратата и надникна през прозорчето. Дъхът на стареца вонеше на узо, затова отдръпна глава, въпреки че той й правеше знаци да се приближи още.
- Кой сте вие? - попита тя и въпросът й не беше продиктуван само от любопитство - грубите черти на това загоряло от слънцето лице й се сториха някак познати.
Мъжът се поколеба, после рече:
- Доброжелател.
- Познавам ли ви?
Той поклати глава.
- Прекалено сте млада, за да ме познавате. Но аз ви познавам. Видях пристигането ви. И исках да ви предупредя, но нямаше време.
- И вие ли сте затворник като мен?
- В известен смисъл. Кажете ми... Видяхте ли Флойд?
- Флойд?
- Той избяга. Завчера.
- О - каза Ванеса, - това трябва да е мъжът, когото преследваха.
- Сигурно. Той се измъкна оттук и глупаците се втурнаха да го преследват, като оставиха портата отворена. Тези дни охраната е просто трагична... - каза старецът с искрено възмущение. После добави: - Не че не се радвам, че сте тук. - В погледа му имаше някакво отчаяние; някаква тъга, която напразно се опитваше да прикрие. -
Чухме изстрели. Нали не е мъртъв?
- Не, мисля, че не го улучиха. Отидох да проверя, но нямаше следи...
- Ха! - възкликна мъжът и лицето му светна. - Може и да е избягал значи.
Ванеса се чудеше дали този разговор не е капан - някакъв трик, с който тъмничарите й искат да изкопчат повече информация. Но инстинктите й подсказваха, че старецът е искрен. Вълнението му изглеждаше неподправено, а лицето му на клоун - прекалено честно, за да е способно на фалшиви чувства. За добро или за лошо, тя реши да му се довери. Не че имаше голям избор.
- Помогнете ми да избягам. Трябва да се махна оттук.
Той посърна.
- Толкова скоро? Но вие едва пристигнахте.
- Не съм крадец. Не ми харесва да ме държат под ключ.
- Разбира се, че не сте - кимна старецът, като се упрекна мълчаливо за проявения егоизъм. - Съжалявам. Просто красива жена като вас... -Той млъкна, после каза извинително: - Никога не ме е бивало с думите...
- Сигурен ли сте, че не ви познавам отнякъде? - попита пак Ванеса. -Лицето ви ми изглежда някак познато.
- Наистина? Много мило. Пък ние си мислехме, че са ни забравили.
- Ние?
- Толкова време мина, откакто ни затвориха. Много от нас бяха в началото на научноизследователската си дейност. Флойд също, затова избяга. Искаше да посвети още няколко месеца на проучванията си. И на мен ми се иска понякога. - Той прекъсна тъжната си тирада и се върна на въпроса й. - Казвам се Харви Гом, професор Харви Гом. Само че напоследък забравям по какво съм професор.
Гом. Беше рядко срещано име и й звучеше познато, но Ванеса не можеше да се сети откъде.
- Не можете да си спомните, нали? - попита я той, като я гледаше право в очите.
Искаше й се да излъже стареца - единствения нормален човек, на когото бе попаднала тук, - но това можеше да го нарани повече от истината.