- Не... Все още не мога. Ще ми подскажете ли?
От коридора се чуха гласове.
- Трябва да тръгвам, госпожо Джейп.
- Ванеса. Наричай ме Ванеса.
- Наистина ли? - Лицето му поруменя. - Добре, значи Ванеса.
- Ще ми помогнеш ли?
- Ще опитам - отговори той. - Но ако при следващата ни среща не съм сам...
- Да се правя, че не се познаваме.
- Именно. Аи геуоггю.
Той затвори прозорчето и стъпките му се отдалечиха от вратата. Когато пазачът й - любезен главорез на име Гийемо - се появи след няколко минути, за да остави поднос с чай, Ванеса го посрещна с лъчезарна усмивка.
10 Довиждане (фр.). - Б. пр.
* * *
Гневният й изблик от вчера явно бе дал резултат. Г-н Клайн я повика след закуска, за да й съобщи, че може да се поразходи в двора и да се порадва на слънцето; разбира се, в компанията на Гийемо. Освен това получи нов комплект дрехи. Бяха й малко големи, но я накараха да се почувства по-добре - нейните, които не бе сваляла от гърба си повече от денонощие, бяха потни. Все пак този жест на внимание не я зарадва особено. Беше доволна, че има чисто бельо, но подаръкът подсказваше, че Клайн не възнамерява да я пусне скоро.
Колко време трябваше да мине, зачуди се тя, преди дебилният управител на хотела да осъзнае, че гостенката му е изчезнала? И какво щеше да предприеме? Щеше ли да алармира властите? А може би вече го е сторил: те щяха да намерят изоставената кола и да я проследят до това чудато укрепление. Напразни надежди. Когато излезе на разходка същата сутрин, Ванеса видя, че автомобилът е паркиран под лавровите дървета до портата, а изобилието от гълъбови „благословии“ по бронята му подсказваше, че е стоял там цяла нощ. Тъмничарите й не бяха глупави. Щеше да се наложи да почака изчезването й да разтревожи някого в Англия, а през това време като нищо можеше да умре от скука.
За да се избавят от скуката, другите затворници явно си бяха намерили развлечение. Докато се разхождаше с Гийемо, Ванеса чу гласове, сред които и този на Гом. Идваха от съседния двор и звучаха развълнувано.
- Какво става?
- Играят игри - отговори Гийемо.
- Може ли да погледаме? - попита нехайно тя.
- Не.
- Обичам игрите.
- Така ли? Да поиграем тогава?
Ванеса очакваше друг отговор, но реши да се задоволи и с този; не искаше да буди подозрение.
- Защо не? - Трябваше да спечели доверието на мъжа; това можеше да й бъде от полза.
- Покер?
- Не знам как се играе.
- Ще ви науча - каза той. Изглеждаше въодушевен от идеята. Глъчката в съседния двор се усили. Явно имаше някакво състезание, защото се разнесоха окуражителни крясъци, които рязко престанаха, щом състезателите финишираха.
- Жаби - обясни Гийемо, когато видя, че Ванеса се ослушва любопитно. - Правят състезания с жаби.
- Звучи интересно.
- Не прекалявайте с любопитството - посъветва я любезно той.
Въпреки това Ванеса не спря да мисли за глъчката. Тя продължи през
целия следобед, като ту се засилваше, ту спадаше. Понякога играчите избухваха в смях, друг път спореха ожесточено. „Като деца са -казваше си Ванеса. - Бива ли да се карат за подобни глупости?“ Все пак не можеше да ги вини, на това място по-смислени развлечения явно нямаше. По-късно, когато лицето на Гом се появи отново на вратата, тя побърза да каже:
- Чух те тази сутрин в двора. И следобед беше там. Забавлявахте се с другите.
- О, игрите - кимна той. - Беше напрегнат ден, имаше емоции.
- Не можеш ли да ги убедиш да ми позволят да играя с вас? Тук е ужасно скучно.
- Горката Ванеса. Ще ми се да можех, но се опасявам, че е невъзможно. Откакто Флойд избяга, сме затрупани с работа.
„Че откога състезанията с жаби са работа?“, помисли си тя, но си замълча тактично. После попита:
- Я кажи, вие нали не сте престъпници?
Гом я изгледа възмутено.
- Престъпници?
- Съжалявам...
- Не, разбирам защо питаш. Сигурно ти се струва странно, че сме... затворени тук. Но не, не сме престъпници.
- А какви сте тогава? Обясни ми.
Гом си пое дъх, преди да отговори.
- А ти ще ни помогнеш ли да избягаме, ако ти кажа?
- Как?
- С твоята кола. В двора е.
- Да, видях...
- Ако се доберем до нея, ще ни вземеш ли с теб?
- Колко души сте?
- Четирима. Аз, Ирения, Мотърсхед и Голдбърг. И Флойд едва ли е далеч, но той ще трябва да се спасява сам.
- Колата е малка - предупреди го тя.
- И ние сме малки. Хората се смаляват с възрастта, нали знаеш; спаружват се като стафиди. А ние наистина сме стари. Общата ни възраст - ако броим и Флойд - е триста деветдесет и осем години. И натрупахме толкова горчив опит, а така и не помъдряхме.