Ванеса слушаше мълчаливо, въпреки че беше пълна с въпроси.
- И за известно време идеята проработила. Наистина проработи. Бяхме само тринайсет, за да няма излишни разногласия. Един руснак, няколко европейци, скъпата Йонийоко, един новозеландец, двама американци... бяхме впечатляваща група. Двама Нобелови лауреати, сред които и аз...
Едва сега Ванеса се сети откъде познава лицето на Гом. Беше учила теориите му като ученичка.
- Задачата ни беше да съдействаме за взаимното разбирателство на бъдещите правителства, да помогнем да се изградят разумни икономически структури и да оформим културната идентичност на нововъзникващите нации. Абсурдни неща, разбира се, но навремето ни звучаха смислено. Освен това трябваше да решаваме териториални проблеми.
- Териториални?
Гом махна към картата на двора.
- Да помагаме в подялбата на света. Да контролираме малките войни, за да не станат големи; да ограничаваме диктатурите. Станахме домашни прислужници на света; хората, които го почистват, когато се натрупа мръсотия. Отговорността беше голяма, но я приехме с радост. Харесваше ни да си мислим, че оформяме света и че никой освен управляващия елит не знае за съществуването ни.
„Какъв Наполеонов синдром“, помисли си Ванеса. Гом несъмнено беше луд, но лудостта му имаше героичен характер и беше безвредна. Нямаше смисъл да го държат под ключ; той не беше способен да навреди на никого.
- И ви затвориха тук? Колко несправедливо.
- Направиха го заради собствената ни безопасност. Представи си какъв хаос ще настъпи, ако някоя анархистична група открие къде се събираме и ни премахне. Ние управляваме света. Не трябваше да е така, но както казах, системата се разпада. С времето истинските управници - спокойни, че ние вземаме критичните решения вместо тях - зарязаха мисленето и се съсредоточиха върху облагите, които им носи високият пост. За няма и пет години от съветници станахме техни заместници - властелини, жонглиращи с нации.
- Звучи забавно - отбеляза Ванеса.
- И за известно време беше - отговори Гом. - Но ни омръзна. А след има-няма десетилетие напрежението взе да си казва думата. Половината членове на комисията вече са мъртви. Головатенко се хвърли през прозореца. Бюканън - новозеландецът - хвана сифилис, а когато разбра за заболяването си, вече беше късно да го лекува. Скъпата Йонийоко, Бернхаймер и Сауърбатс умряха от старост. Всички ще умрем рано или късно и Клайн все обещава, че ще ни намерят заместници, но на тях не им пука. Изобщо не им дреме за нас! Ние сме просто чиновници. - Беше повишил тон. - И няма да си мръднат пръста за нас, докато сме способни да вземаме решения. Само че -гласът му отново спадна до шепот - на нас ни писна.
Беше ли осъзнал старецът лудостта си? Дали разумният човек в главата му не се опитваше да отхвърли илюзията за световно господство?
- И решихте да избягате.
Гом кимна.
- Искам да видя отново дома си, преди да почина. Лиших се от твърде много неща заради комисията и това ме побърква. - „А - помисли си тя, - значи знае, че е луд.“ - Посветих живота си на глобалния мир, но това е прекалена саможертва. Сигурно звуча егоистично. - Ванеса се усмихна, но не каза нищо. - И така да е! Не се разкайвам. Искам да се махна! Искам...
- По-тихо - предупреди го тя.
Гом се опомни и кимна.
- Искам малко свобода, преди да умра. Всички искаме. И ти можеш да ни помогнеш. - Той се втренчи в нея. - Какво има?
- В смисъл?
- Защо ме гледаш така?
- Защото не си наред. Не мисля, че си опасен, но...
- Я почакай - прекъсна я той. - Защо ти разказах всичко това според теб? Хвърлих толкова усилия...
- Историята си я биваше, Харви, но...
- История? - въкликна кисело Гом. - Имаш предвид... О! Значи не ми вярваш? Споделих ти най-голямата тайна на света, а ти не ми вярваш!