- Има път - успя да каже тя. - Някъде там.
- Къде там? - извика Гом.
- Надясно! Надясно! - изписка Ванеса.
Гом пусна волана и се обърна.
- Кое дясно?
- За бога...
Ирения, която седеше до него, върна ръцете му на волана. Колата заподскача в лудешки танц и Ванеса изстена от болка.
- Виждам го! Виждам пътя! - каза Гом и настъпи газта.
Вратата до Ванеса, която не беше затворена добре, се отвори и тя едва не падна навън. Мотърсхед се пресегна над Флойд и я придърпа назад, но вратата се удари в скалата, която бележеше сливането на двата пътя. Ударът я изкърти и автомобилът подскочи още по-силно.
- И без това ни трябва повече въздух - отбеляза Гом и продължи да кара.
Ръмженето на колата им вече не беше единственият шум, който смущаваше егейската нощ. Зад тях се появиха светлините на фарове и се разнесоха звуците на трескаво преследване. Автоматът на Гийемо беше останал в двора на крепостта и Клайн вече не се тревожеше, че Ванеса може да застреля някого.
- Настъпи педала! - каза Флойд, ухилен до уши. - Гонят ни.
- По-бързо от това не може - каза Гом.
- Тогава угаси фаровете - предложи Ирения. - Без тях ще бъдем по-трудна мишена.
- Но няма да виждам пътя - оплака се Гом през рева на двигателя.
- Че ти и без това не караш по него.
Мотърсхед се изкиска и Ванеса го последва. Не й беше до смях, никак даже, но явно беше изпаднала в истерия от кръвозагубата. А и как да не се разсмее - пътуваше в пълен мрак в автомобил с три врати, при това в компанията на четирима Матусалшз. А фактът, че старците също намираха ситуацията за комична, доказваше за пореден път, че изобщо не са лунатици. Гом даже беше започнал да си пее: откъси от Верди и някаква фалцетна версия на „Над дъгата“.
Но ако тези хора бяха нормални... Нима историята, разказана от Гом, беше истинска? Възможно ли беше тези кискащи се старци действително да пазят света от апокалипсис?
- Настигат ни! - извика Флойд. Той беше коленичил на задната седалка и надничаше през прозореца.
- Няма да успеем - заяви Мотърсхед, без да спира да се хили. - Ще умрем.
- Там! - изкрещя Ирения. - Има друг път! Завий по него!
Гом завъртя волана и колата зави по новото шосе, като едва не се преобърна. Не се виждаше много от него, нали караха без фарове, но това ни най-малко не притесни шофьора. Той настъпи газта, докато двигателят не запищя. Въздухът се изпълни с облаци прах и те нахлуха в купето през липсващата врата; една коза избяга със скок от пътя миг преди да я блъснат.
- Къде отиваме? - извика Ванеса.
- Нямам идея - отговори Гом. - А ти?
Накъдето и да отиваха, вече се движеха по-бързо. Този път беше по-равен от предишния и Гом се възползва максимално от факта. Беше започнал пак да пее.
Мотърсхед беше подал глава през прозореца, за да вижда по-добре преследвачите, и косата му се вееше.
- Губим ги! - изрева триумфално той. - Губим ги!
Думите му ободриха всички останали и те запяха заедно с Гом. Пееха толкова силно, че така и не чуха следващия крясък на Мотърсхед, който ги предупреждаваше, че пътят отпред свършва. А Гом не видя урвата, докато колата не излетя във въздуха и морето не се надигна, за да я посрещне.
13 Матусал, син на Енох, е библейски персонаж, станал нарицателно за дълголетие. Според Библията той е живял цели 969 години. - Б. пр.
- Госпожо Джейп? Госпожо Джейп?
Ванеса отвори с нежелание очи. Главата я болеше, ръката също. Беше се случило нещо ужасно, но какво? Изведнъж си спомни всичко. Шеметното падане; студеното море, което нахлу в колата; паникьосаните викове, когато започнаха да потъват. Беше успяла да изплува от купето малко преди да изгуби съзнание и беше видяла тялото на Флойд. Тогава извика името му, но така и не получи отговор. Сега го извика пак.
- Мъртъв е - каза й Клайн. - Всички са мъртви.
- Господи - промълви тя. Не гледаше лицето му, а едно петно от шоколад върху жилетката, която Клайн носеше.
- Няма значение - рече той.
- Няма значение?
- Има по-важни неща, госпожо Джейп. Трябва да станете, и то бързо.
Гласът му беше толкова настойчив, че Ванеса се подчини.
- Утро ли е? - попита тя. Намираха се в стая без прозорци. Някъде в Будоара, ако се съдеше по бетонните й стени.
- Да, утро е - отговори нетърпеливо Клайн. - А сега ще дойдете ли с мен? Трябва да ви покажа нещо.
Той отвори вратата и двамата тръгнаха по сумрачния коридор. Някъде наблизо се водеше ожесточен спор. Десетки гласове се караха, чуваха се молби и проклятия.