- Какво става?
- Обсъждат апокалипсиса - отговори Клайн и я въведе в помещението, в което Ванеса бе видяла калните борци. Сега всички екрани работеха и всеки показваше различно място. Виждаха се военни щабове, президентски апартаменти и конгресни зали. И навсякъде - крещящи хора.
- Два дни бяхте в безсъзнание - осведоми я Клайн, сякаш това обясняваше какофонията. Главоболието на Ванеса се засили. Тя плъзна очи по екраните - от Вашингтон до Хамбург, от Сидни до Рио де Жанейро. Господарите на света очакваха новини. Но оракулите бяха мъртви.
- Те са просто изпълнители - каза Клайн, като махна към викащите лица. - Не могат да организират едно състезание като хората, камо ли да си поделят света. Вече изпадат в истерия и започват да ги сърбят пръстите да натиснат червения бутон.
- И аз какво да направя? - попита Ванеса, депресирана от врявата. -Аз не съм стратег.
- Гом и останалите също не бяха такива. Може и някога да са били, но рано или късно всичко се разпада.
- Всяка система рано или късно рухва.
Светлината на двора й се стори болезнено ярка след мъждивото осветление в бункера, но Ванеса беше щастлива, че е оставила врявата зад гърба си. Клайн й беше казал, че скоро ще има нова комисия; било въпрос на седмици равновесието да бъде възстановено. Проблемът беше, че отчаяните същества, които бе видяла, можеха да разкъсат света, преди това да се случи. Затова трябваше да бъдат взети решения, и то бързо.
- Голдбърг е жив - съобщи й Клайн. - И ще продължи с игрите, но за тях са нужни минимум двама играчи.
- А вие защо не играете с него?
- Защото ме мрази. Мрази всички нас. Съгласен е да играе само с вас.
Голдбърг седеше под лавровите дървета и редеше пасианс. Съвсем
бавно. Беше късоглед и вдигаше всяка карта до очите си, за да разбере какво изобразява, а когато се наканеше да я постави на мястото й, вече беше забравил какво е наредил до момента.
- Тя се съгласи - рече Клайн, но старецът не откъсна поглед от играта. - Казах, че е съгласна.
- Може да съм сляп, но не съм глух - промърмори Голдбърг, като продължи да разглежда картите. Накрая вдигна късогледите си очи и примижа към Ванеса. - Предупредих ги, че това няма да свърши добре... - каза примирено той, но в гласа му се прокрадна тъга по изгубените другари. - Предупредих ги, че няма смисъл да бягаме. -Сви рамене и погледна пак към картите. - Къде да отидем? Светът не е какъвто беше. Ние го променихме.
- Не беше толкова зле - каза Ванеса.
- Светът ли?
- Начинът, по който умряха.
- А.
- Забавлявахме се до последната минута.
- Гом беше прекалено сантиментален. Никога не сме се разбирали добре с него.
Една голяма жаба скочи пред краката на Ванеса и ги изгледа злобно. Голдбърг забеляза движението.
- Кой е там?
- Просто жаба - отговори му Ванеса.
- Как изглежда?
- Дебела е. С три червени петна на гърба.
- Това е Израел - заяви старецът. - Внимавай да не го настъпиш.
- Ще вземете ли някакво решение до обед? - намеси се Клайн. - Поне за ситуацията в Залива, за мексиканския въпрос и...
- Да, да, да - промърмори Голдбърг. - Остави ни.
- Да не се повтори операцията в Залива на прасетата...14
- Не ми казваш нищо, което да не знам. Махай се! Смущаваш нациите. - Той присви очи отново към Ванеса. - А ти ще седнеш ли най-после?
Тя седна.
- Махам се - каза Клайн и се оттегли.
Старецът започна да издава гърлен звук, който имитираше жабешко крякане. Отговорът не закъсня, при това дойде от всички краища на двора. Когато чу задружното квакане, Ванеса едва не се усмихна. Та нали тайната на добрия фарс се криеше в сериозното изпълнение на актьорите. Само трагедията изискваше смях, но тя се надяваше да няма трагедии. Все пак разполагаха с жаби, които да им помогнат за целта.
14 Опит за десант с помощта на кубински имигранти, организиран през 1961 г. от американското правителство с цел сваляне на Фидел Кастро от власт. Името на операцията идва от Залива на прасетата, разположен в югозападната част на Куба. -Б. пр.
В плътта
Когато разговорът с отговорника на етажа приключи и Кливланд Смит се върна в килията, новият му съкилийник вече беше там и се взираше в прашната светлина, влизаща през армираното стъкло на прозореца. Това беше кратък спектакъл - всеки следобед (стига да нямаше облаци) слънчевите лъчи се промъкваха между стената и административната сграда, за да осветят крило „Б“ за няма и половин час, после изчезваха до следващия следобед.