- Ти ли си Тейт? - попита Клив.
Затворникът се извърна към него. Мейфлауър беше казал, че новото момче е на 22, но Тейт изглеждаше на не повече от 17. И имаше вид на изоставено куче. На грозно куче, зарязано от стопаните си насред трафика. Очите му бяха прекалено изразителни, устата - твърде женствена, а ръцете - ужасно тънки. Приличаше на жертва по рождение. Клив изпита гняв, че са му натресли момчето. Тейт щеше да е бреме, а той нямаше нито желание, нито сили да се занимава със защитата му, въпреки че Мейфлауър го беше убедил да му помогне.
- Да - отговори кучето. - Аз съм Уилям.
- Наричат те Уилям, така ли?
- Не. Наричат ме Били.
- Били значи. - Клив кимна и влезе в килията. „Пентънвил“ беше затвор със сравнително лек режим; пазачите оставяха килиите отворени по два часа сутрин, а често и по два следобед, осигурявайки известна свобода на затворниците. Тази привилегия обаче си имаше недостатъци - и точно заради тях Мейфлауър го бе извикал да поговорят.
- Казаха ми да ти обясня как стоят нещата.
- О.
- Не си ли лежал досега?
- Не.
- Дори в изправителен дом?
Очите на Тейт трепнаха.
- Малко.
- Значи са наясно с положението. Знаеш, че си лесна жертва.
- Аха.
- А на мен - рече недоволно Клив - се пада задачата да ти пазя задника.
Тейт присви сините си очи, сякаш слънцето продължаваше да блести в тях.
- Не си прави този труд. Нищо не ми дължиш.
- Дяволски си прав. Но явно имам нова социална отговорност. И това - добави кисело мъжът - си ти.
Клив беше излежал два месеца от присъдата си за търговия с марихуана и се намираше за трети път в „Пентънвил“. Беше на трийсет и изглеждаше отлично за възрастта си. Имаше мускулесто тяло и стегнато, гладко лице; ако някой го видеше да влиза с официален костюм в съда, като нищо щеше да реши, че това е адвокат. Един по-внимателен наблюдател обаче нямаше да пропусне белега на врата му (спомен от безпаричен наркоман), както и предпазливата му походка - той винаги крачеше така, сякаш е готов да побегне.
„Още си млад човек“, беше му казал последният съдия. „Още имаш време да се промениш.“ Тогава Клив се съгласи с него, въпреки че дълбоко в себе си знаеше - един вълк си остава вълк. Престъпленията бяха лесни, а работата не. И докато някой не му докажеше обратното, той щеше да продължи да върши онова, което най му се удаваше... и да си носи последствията, ако бъде заловен. Пък и в затвора не беше толкова лошо; въпрос на настройка. Храната беше прилична, а компанията - отбрана; Клив нямаше нищо против да е вътре, стига да има с какво да занимава ума си. В момента например четеше книги за греха. Интересна тема. През живота си беше чул куп теории как грехът се е появил на света - от пробационни служители, адвокати и свещеници. Социологически, теологически и идеологически теории. Част от тях го бяха накарали да се замисли, макар и за кратко. Но повечето бяха толкова абсурдни (грях по рождение; грях в резултат на социално положение), че той се беше изсмял в лицата на привържениците им. Нито една теория не му звучеше достатъчно убедително.
По-важното бе, че си имаше добро занимание. Нещо, с което да минават по-лесно дните. А и нощите, понеже спеше неспокойно. Не го държеше будна неговата вина, а вината на другите. Клив беше просто един дребен пласьор на трева; малък чарк в консуматорската машина. Нямаше причина да се чувства виновен. Но в затвора имаше други, много други, които страдаха от кошмари. Те плачеха и се оплакваха, проклинаха и ругаеха - както местните съдии, така и небесните. А врявата, която вдигаха, можеше да събуди и мъртвец.
- Тук винаги ли е така? - попита го Били след седмица или две. Бяха докарали нов затворник, който не спираше да хленчи и псува.
- Да, през повечето време - отговори Клив. - Някои хора просто не могат, без да крещят. Иначе ще полудеят.
- Не и ти - отбеляза немузикалният глас от долното легло. - Ти просто четеш книги и си траеш. Наблюдавах те. Тази врява не те ли смущава?
- Мога да живея с нея. Пък и нямам съпруга, която да ми идва на свиждане и всяка седмица да ми напомня какво пропускам.
- Лежал ли си тук преди?
- Два пъти.
След кратко колебание момчето каза:
- Значи познаваш мястото.
- Не и до степен да напиша туристически справочник, но знам достатъчно. Защо?
- Просто се чудех.
- Нещо по-специално ли искаш да знаеш?
Тейт помълча няколко секунди.
- Чух, че... тук са бесили затворници.
Думите му изненадаха Клив. Не беше очаквал подобен отговор, макар да си знаеше, че Били Тейт е странен. Беше стигнал до това заключение по косите погледи, които момчето му хвърляше с млечносините си очи, и по начина, по който обичаше да се взира в стената или в прозореца - като детектив, търсещ улики.