Клив каза:
- Бесили са ги в някаква барака. Или поне така мисля.
Последва ново мълчание, после момчето попита с престорено безразличие:
- А тя стои ли още?
- Бараката ли? Не знам. Вече не бесят затворници за твое сведение. -Били не каза нищо. - Защо ме разпитваш за нея?
- Просто съм любопитен.
Били наиситна беше любопитен. И толкова странен с блуждаещите си погледи и резервираното си поведение, че повечето затворници го избягваха. Само Лоуел проявяваше интерес към него и мотивите му бяха недвусмислени.
- Ще ми заемеш ли дамата си този следобед? - попита той Клив на опашката за закуска. Тейт, който стоеше до него, чу въпроса, но не каза нищо. Клив също не отговори.
- Не ме ли чу? Попитах те нещо.
- Чух те. Остави го на мира.
- Можем да си го поделим - продължи Лоуел. - Ще ти се отплатя по някакъв начин. Ще измислим нещо.
- Не става. Няма да го делим.
- Така ли? - В рошавата брада на Лоуел се появи усмивка. - А ти какво ще кажеш по въпроса, бейби? - обърна се той към Били.
Тейт се завъртя към него.
- Аз казвам не, благодаря.
- Не, благодаря - изимитира го брадатият и възнагради Клив с нова усмивка, този път мрачна. - Добре си го обучил. И в леглото ли говори така?
- Разкарай се, Лоуел. Казах ти, че няма да го деля и точка.
- Не можеш да го държиш постоянно под око - отбеляза брадатият. -Рано или късно ще му докопам задника. А може и сам да ми го предложи.
Забележката на Лоуел накара Нейлър, неговия съкилийник, да се изкиска. Клив нямаше желание да се бие с нито един от двамата, но беше добър в блъфирането и сега се възползва от уменията си.
- Не си навличай неприятности - предупреди той Лоуел, - защото с една брада няма как да скриеш всички белези.
Онзи го изгледа намръщено. Дори и да беше разбрал, че Клив блъфира, явно не му се рискуваше.
- А ти си пази гърба - рече накрая брадатият и с това разговорът приключи.
През онази нощ Клив сънува нещо. На сутринта не помнеше какво, но докато се къпеше и бръснеше, в съзнанието му изплуваха разни дразнещи фрагменти. Цяла сутрин беше така: не минаваха и десет минути, без нещо да го подсети за съня - преобърнатата солница на масата за закуска, виковете в двора за упражнения. И всеки път споменът му се изплъзваше на косъм. Това го направи необичайно избухлив и раздразнителен. Когато Уесли - дребен фалшификатор, когото познаваше от предишния си престой в затвора - го заговори приятелски в библиотеката, Клив му изръмжа да млъкне. Но Уесли не млъкна.
- Ще си имаш проблеми.
- Нима? Какви?
- С онова момче. Били.
- Какво за него?
- Задава въпроси. Става нахален. Хората не го харесват. Казват, че трябва да го стегнеш малко.
- Не съм му бавачка.
Уесли направи физиономия.
- Казвам ти го като на приятел.
- Дрън-дрън.
- Не бъди глупав, Кливланд. Създаваш си врагове.
- Например?
- Лоуел - отговори веднага Уесли. - Нейлър. И куп други. Мнозина смятат, че на Тейт не му е чиста работата.
- Моля?
Уесли изсумтя.
- Нали това се опитвам да ти кажа. Той е лукав и потаен. Като шибан доносник. Ще си имаш неприятности.
- Спести ми пророчествата си.
По закона на вероятностите и най-лошият пророк понякога се оказва прав. Този път Уесли позна. На следващия ден, докато се връщаше от Работилницата, където беше упражнявал интелекта си със сглобяване на пластмасови колички, Клив завари Мейфлауър да го чака на етажа.
- Помолих те да наглеждаш Уилям Тейт, Смит. Защо не го правиш, мамка му?
- Станало ли е нещо?
- Все едно нищо не те помолих.
- Попитах какво е станало, сър.
- Нищо фатално. Не и този път. Пребили са го. Явно Лоуел му е вдигнал мерника. Прав ли съм? - Отговорникът на етажа изгледа втренчено Клив и когато не получи отговор, продължи: - Сгреших с теб, Смит. Мислех, че под коравата ти външност се крие добър човек.
Били лежеше на леглото си с насинено лице и затворени очи.
- Добре ли си?
- Аха - отговори тихо момчето, без да отвори очи.
- Имаш ли счупени кости?
- Ще оживея.
- Трябва да разбереш, че...
- Виж какво. - Били отвори очи. Зениците му изглеждаха някак потъмни, но това можеше и да е ефект от светлината. - Жив съм, нали? Не съм идиот. Знаех какво ме очаква, когато дойдох тук. - Говореше така, сякаш беше дошъл в „Пентънвил“ по собствено желание. - Лоуел няма да ме сломи, не се притеснявай. - Той направи пауза, после добави: - Беше прав.