- За кое?
- Че не сме приятели. Всеки трябва да се оправя сам, нали? Уча се бавно, но започвам да схващам. - Той се усмихна на себе си.
- Задавал си въпроси.
- Така ли? - каза ехидно Били. - И от кого чу това?
- Ако имаш въпроси, питай мен. Хората не обичат любопитковците. Стават подозрителни. И ти обръщат гръб, когато те нападне някой като Лоуел.
Името накара Тейт да се намръщи болезнено. Той докосна насинената си буза. - Лоуел ще умре - каза тихо, почти на себе си.
- Рано или късно.
Момчето му метна поглед, който можеше да реже стомана.
- Наистина ще умре - заяви уверено. - Няма да излезе жив оттук.
Клив си замълча. Твърдението беше смехотворно, но подобни смели
изказвания повдигат духа на човек.
- Какво искаш да знаеш? За какво си разпитвал хората?
- Не е важно - отговори Били. Вече не гледаше Клив, а се взираше в горното легло. После каза тихо: - Просто исках да знам къде са гробовете, това е.
- Гробовете?
- На обесените. Някой ми каза, че на гроба на Крипън е посаден розов храст. Чувал ли си подобно нещо?
Клив поклати глава. Сети се, че момчето го беше разпитвало за бараката, а ето че сега се интересуваше и от гробовете. Били погледна към него. Синината му растеше с всяка изминала минута.
- Знаеш ли къде се намират, Клив? - попита той с все същата престорена безгрижност.
- Мога да науча, стига да ми кажеш защо се интересуваш от тях.
Момчето извърна поглед. Следобедното слънце хвърляше светло петно
с формата на арка върху боядисаната тухлена стена. Днес петното беше бледо. Били спусна крака от леглото и седна на ръба на матрака, като се загледа в светлината. Беше я съзерцавал така и през първия си ден в килията.
- Дядо ми, бащата на моята майка, е бил обесен тук - каза глухо той. - През 1937-а. Едгар Тейт. Едгар Сейнт Клеър Тейт.
- Бащата на майка ти?
- Взех неговата фамилия. Не исках да нося тази на баща ми. Не исках да бъда негова собственост.
- Ничия собственост не си - рече Клив. - Принадлежиш само на себе си.
- Не е вярно - сви леко рамене Били, без да откъсва поглед от светлото петно. - Принадлежа на дядо ми. Винаги съм му принадлежал.
- Но ти дори не си бил роден, когато...
- Няма значение. Пристигането и заминаването не са важни.
Пристигането и заминаването? Раждането и смъртта ли имаше
предвид Тейт? Клив отвори уста да го попита, но Били продължи да говори със същия сподавен, но решителен глас.
- Той е бил виновен, разбира се. Не за онова, в което са го обвинявали, но все пак е бил виновен. Знаел е какъв е и на какво е способен, а това го прави виновен, нали? Убил е четирима души. Или поне заради тях са го обесили.
- Искаш да кажеш, че е убил повече от четирима?
Били пак сви леко рамене - бройката очевидно беше без значение.
- Но никой не е отишъл на погребението му. Това не е правилно, нали? Предполагам, че на никого не му е пукало. Роднините ми сигурно са били доволни, че са се отървали от него. Смятали са, че му хлопа дъската. Само че той не е бил луд. Знам, че не е бил. Имам неговите ръце и очи. Така твърди мама. И затова, преди да умре, тя ми разказа всичко за дядо. Разказа ми неща, които не е казвала на никого само заради моите очи... - Тейт сложи ръка на устата си, сякаш хипнотизиращото петно, което се местеше бавно по стената, го беше накарало да каже повече, отколкото е възнамерявал.
- И какво ти каза майка ти? - полюбопитства Клив.
Момчето помълча, явно обмисляше какво да отговори.
- Че си приличаме в някои отношения.
- Че сте еднакво луди ли? - попита полушеговито Клив.
- Нещо такова - рече Били, като продължи да съзерцава стената. После въздъхна и направи ново признание: - Затова дойдох тук. За да покажа на дядо ми, че не е бил забравен.
- Как така? Нали не си дошъл по собствено желание? Бил си заловен и осъден. Не си имал друг избор.
Пред слънцето мина облак и светлото петно на стената изчезна. Тейт
се обърна и Клив видя, че сега светлината е в очите на момчето.
- Извърших престъпление, за да ме изпратят тук. Направих го умишлено.
Клив поклати глава. Това беше нелепо.
- Трябваха ми три опита. Не стана от първия път. Но все пак успях, нали?
- Не се будалкай с мен, Били - предупреди го Клив.
- Не те будалкам. - Тейт се изправи. Изглеждаше учудващо ведър след нещата, които му разказа. Дори се усмихна колебливо. - Ти се отнасяш добре с мен. Оценявам го и съм ти благодарен. Но искам да знам къде са гробовете. Разбери къде са и повече няма да ти досаждам с въпроси, обещавам.