Тейт не се появи цели два дни. Отговорникът на етажа също изчезна. Мястото му зае мъж от крило „Г“ на име Девлин. Имаше репутацията на суров човек, лишен от състрадание. И Клив се убеди лично в това, когато Девлин го извика в кабинета си в деня на завръщането на Били.
- Чух, че с Тейт сте близки - каза отговорникът с каменна физиономия.
- Близки е силно казано, сър.
- Няма да повтарям грешката на Мейфлауър, Смит. Ще третирам Тейт като проблем. Ще го наблюдавам като ястреб, а когато не съм тук, ти ще го правиш вместо мен. Ясен ли съм? И при най-дребната издънка ще го кача на скоростното влакче. Ще го преместя в специално подразделение, преди да е успял да пръдне. Разбра ли?
- Отиде да почетеш паметта му, така ли?
Били беше отслабнал в болницата и беше заприличал съвсем на скелет. Ризата висеше като торба на раменете му, коланът му беше затегнат докрай. Загубата на тегло подчертаваше още повече физическата му уязвимост. „С пръст да го бутнеш и ще падне на земята“, помисли си Клив. Но тази слабост беше придала на лицето му някаква нова, почти отчаяна решителност. Очите му изглеждаха по-големи от всякога, но слънчевата светлина в тях бе изчезнала. Нямаше го и престореното му безразличие - беше го заместила някаква зловеща целеустременост.
- Попитах те нещо.
- Чух те - отговори Били. Днес нямаше слънце, но въпреки това той пак гледаше стената. - Да, отидох да почета паметта му, щом държиш да знаеш.
- Девлин ми нареди да те държа под око. Иска да те махне от етажа. Или направо да те прехвърли на друго място.
- На друго място? - Момчето го изгледа с такава паника, че Клив отмести неловко очи. - Имаш предвид в друг затвор?
- Така мисля.
- Не могат!
- Могат. Наричат го скоростното влакче. В един момент си тук, а в следващия...
- Не - каза Тейт и сви юмруци. Беше започнал да се тресе и Клив се уплаши да не получи нов пристъп. Но момчето успя да се овладее и спря да трепери. Синините от Лоуел бяха избледнели, но още се забелязваха, а небръснатите му бузи бяха покрити с червеникава четина. Докато го гледаше, Клив изпита внезапна загриженост.
- Кажи ми...
- Какво?
- Какво стана при гробовете.
- Зави ми се свят. Припаднах. И после се свестих в болницата.
- Така си казал и на тях, нали?
- Това е истината.
- Аз друго чух. Защо не ми разкажеш всичко? Нямаш ли ми доверие?
- Имам ти. Но това е нещо, което трябва да запазя в тайна. То засяга само мен и него.
- Теб и Едгар? - попита Клив и Били кимна. - Човекът, който е убил цялото си семейство, като е пощадил само майка ти?
Тейт изглеждаше изненадан, че съкилийникът му знае това.
- Да - отговори той след кратко колебание. - Да, убил е всички. И майка ми щял да убие, само че тя избягала. Искал да затрие цялото семейство, за да не остави наследници с лоша кръв.
- И твоята кръв е лоша, така ли?
Били се подсмихна.
- Не. Не мисля. Дядо е сгрешил. Времената се промениха, нали?
„Той наистина е луд“, рече си Клив.
- Не съм луд - възрази момчето, разчело безпогрешно мислите му. -Кажи го. На Девлин и на всеки друг, който те попита. Кажи им, че съм кротък като агне. - Очите му отново горяха решително. „Какво ти агне“, помисли си Клив, но си замълча. - Не трябва да ме местят, Клив. Не и сега, когато съм толкова близо. Трябва да довърша започнатото. Важно е.
- Започното с покойника?
- Да, с покойника.
(или поне така му се струваше), а сега беше сам и тъмносивите облаци над главата му закриваха слънцето. Той тръгна напосоки през пустинята и вървя с часове, острият пясък раздра ходилата му, а вятърът покри тялото му със синкав прах. Вече беше на ръба на силите си, когато зърна руините и се насочи към тях.
Уви, това не беше оазис. Нищо ободряващо или питателно нямаше по тези пусти улици; не се виждаха плодородни дървета, нито пенливи фонтани. Градът беше просто сбор от къщи или части от къщи -понякога цели етажи, а друг път отделни стаи, - наредени една до друга в някаква пародия на градски облик. В архитектурните стилове цареше пълна бъркотия - красиви джорджиански здания се издигаха непосредствено до бедняшки жилища с опожарени стаи; една къща се подаваше от редица свързани домове, идентични чак до стъклените кучета по первазите на прозорците им, а на гърба й се мъдреше луксозен мезонет. И всичко изглеждаше лишено от логика: в стените имаше пролуки, през които се виждаше вътрешността на сградите; вити стълбища се издигаха насред нищото; врати, които не водеха никъде, се отваряха и затваряха под поривите на вятъра.
Клив знаеше, че тук има живот. Градът не беше обитаван само от белите гущери, плъхове и пеперуди - все албиноси, - които срещаше по запустелите улици. Не, тук живееха и хора. Усещаше погледите им при всяка крачка, макар че така и не видя следи от човешко присъствие - не и при първото си посещение.