- Напротив, трябват ти - настоя Били, като му протегна шишенцето. - И двамата знаем колко шумно е нощем.
- Чувал съм, че можеш да се пристрастиш към тях.
- Не - възрази момчето и настойчивостта му потвърди всички подозрения на Клив. Тейт искаше да го дрогира, от самото начало правеше именно това. - Аз спя като бебе. Моля те, вземи ги. Иначе ще отидат на вятъра.
Мъжът сви рамене и се престори, че му вярва.
- Щом казваш.
- Сигурен съм.
- Добре тогава. - Той взе шишенцето. - Благодаря.
Били грейна в усмивка. И тази усмивка положи началото на истинския кошмар.
* * *
Когато настъпи нощта, Клив разигра малко представление, като лапна демонстративно няколко хапчета пред Били. После легна на леглото си с лице към стената, изплю транквилантите, избута ги под възглавницата и се престори на заспал.
Дните в затвора започваха рано и свършваха рано: към 21:00 почти всички килии в четирите крила вече бяха тъмни, със заключени врати. Тази вечер беше по-тиха от повечето. Ревльото от съседната килия беше преместен в крило „Г“, а на етажа нямаше много като него. Клив започна да се унася и без транквиланти. От долното легло не се чуваха никакви звуци, само по някоя спорадична въздишка. Беше невъзможно да се каже дали Били спи, или не. Клив остана притихнал, като поглеждаше от време на време светещия циферблат на часовника си. Минутите се точеха и когато се превърнаха в часове, той се уплаши, че наистина ще заспи. Накрая страховете му се сбъднаха.
Събуди се значително по-късно. Лежеше в същата поза. Олющената боя на стената пред него приличаше на избледняла карта на неизвестна територия. Трябваха му минута или две, за да се ориентира къде се намира. От леглото на Били не долиташе нито звук. Като се постара движението да изглежда случайно, сякаш извършено насън, Клив премести ръка до очите си и погледна бледозеления циферблат. Беше 1:51. Все още оставаха няколко часа до разсъмване. Той полежа неподвижно още петнайсет минути, нащрек за всеки шум, който би издал местоположението на Били. Страхуваше се, че момчето може да е станало от леглото и пак да стои по средата на килията.
Нощта беше тиха, но не липсваха звуци. От килията на горния етаж се чуваха приглушените стъпки на крачещ напред-назад затворник. По отходните тръби течеше вода, а на „Каледониън Роуд“ виеха сирени. Само Били не се чуваше. Сякаш беше спрял да диша.
Измина още четвърт час и Клив усети, че започва пак да се унася. Беше въпрос на време да заспи отново, а заспеше ли, щеше да се събуди чак на сутринта. Ако искаше да научи нещо, трябваше да се завърти и да погледне. И не биваше да се обръща крадешком, а да го направи по най-естествения начин. Щом реши това, той се размърда смело, като промърмори нещо несвързано, за да подсили илюзията. Обърна се на другата страна и сложи нехайно ръка пред лицето си, после открехна предпазливо очи.
В килията беше по-тъмно, отколкото през онази нощ. И момчето не се виждаше никъде. Той отвори още малко очи и огледа внимателно помещението през пръстите си. Имаше нещо нередно, но не можеше да разбере какво. Полежа неподвижно още няколко минути, за да даде време на очите си да свикнат със сумрака. Това не се случи. Картината пред очите му остана замъглена, сякаш се взираше в покрита с прах рисунка. И все пак Клив знаеше - знаеше, - че сенките в ъглите на килията и онези на отсрещната стена не са естествени. Обзе го неистово желание да сложи край на този ужасен театър, да вдигне глава от твърдата възглавница и да извика на Били да се покаже. Но нещо му подсказваше, че това няма да е разумно, затова продължи да лежи неподвижно, като се потеше и гледаше.
Изведнъж разбра какво не е наред с гледката пред очите му. Сенките не падаха на правилните места и обхващаха дори коридора, в който трябваше да прониква поне мъничко светлина от прозореца. Да, между прозореца и стената имаше нещо, което спираше светлината. Клив затвори очи, за да позволи на обърканото си съзнание да прогони тази мисъл. После ги отвори пак и сърцето му подскочи. Сянката, която скриваше коридора, си стоеше там и даже беше пораснала.
Клив никога не беше изпитвал такъв страх през живота си, никога не бе усещал такъв студ във вътрешностите си. Трябваше да събере цялата си воля, за да не помръдне и да продължи да диша равномерно. Идеше му да се завие презглава като малко дете. Но не го направи по две причини. Едната беше, че и най-лекото движение можеше да привлече нежелано внимание. А другата - че Били, където и да се намираше, също бе застрашен от тази жива тъмнина.
И тогава момчето проговори от долното легло. Говореше тихо, сякаш не искаше да събуди съкилийника си. Тихо, но зловещо фамилиарно. И Клив веднага разбра. Това не бяха думи, изречени насън. Нямаше смисъл да се самозаблуждава; не. Тейт говореше на тъмнината.