- ...боли... - каза момчето и в гласа му се промъкна обвинение. - Не каза, че ще боли толкова...
Игра на въображението му ли беше това, или сянката се разшири като мастило на сепия, разпръснато във вода? Клив потръпна, а Били се обади отново. Говореше толкова тихо, че едва се чуваше.
- ...трябва да е скоро... - Сега в гласа на момчето имаше настойчивост. - Не... Не се страхувам.
Сянката помръдна отново. И този път, когато се вгледа в центъра й, Клив различи някаква фигура. В гърлото му се надигна писък, който той с мъка задържа.
- ...всичко, на което можеш да ме научиш... - говореше момчето, -...бързо... - Последваха още думи, но Клив ги пропусна. Цялото му внимание беше насочено към завесата от сенки и към фигурата от мрак, която се движеше зад нея. Това не беше илюзия. Там имаше някакъв човек или нещо, което напомняше на човек, но силуетът му постоянно се огъваше и променяше, сякаш фигурата с мъка удържаше човешката си форма. Клив не виждаше добре лицето й, но различаваше достатъчно от уродливите му черти: беше като куп разкашкани, изгнили плодове, по които се белееха яйца на мухи.
Как съумяваше момчето да разговаря така спокойно с подобна твар? И все пак... Имаше някакво достойнство в движенията на това разложено
осмели да заспи отново.
* * *
Слънцето си разбираше от работата. Пробутваше светлината си като шоумен в бляскав костюм, който едновременно поразява и заслепява. Но под ярко осветената повърхност на сцената му се криеше ниша -тъмно, потайно пространство. Не само мрачно, а безрадостно и отблъскващо. Заслепени от блясъка, повечето хора изобщо не го забелязваха. Но Клив го беше съзрял, даже беше влизал в него. И макар да оплакваше загубената си невинност, знаеше, че никога няма да се върне в лъскавата светла зала.
* * *
На следващия ден направи всичко възможно да се държи нормално с Били; не трябваше да се издава, че е видял среднощната му среща. Но нервността, която изпитваше, не можеше да бъде овладяна. Тя извираше през порите му, беше очевидна. И момчето разбра. Когато се върнаха в килията от Работилницата - вече беше късен следобед, - то веднага повдигна въпроса.
- Какво ти става днес?
Клив се зае да оправя наново леглото си; страхуваше се да го гледа в очите.
- Нищо. Просто не се чувствам много добре, това е.
- Да не би да си спал лошо? - попита Били и мъжът усети как втренченият му поглед прогаря гърба му.
- Не - отговори бавно той. - Нали пих пак от хапчетата.
- Аха.
Разговорът замря и Клив довърши заниманието си в мълчание. Но въпросът не беше приключен. Когато се извърна от оправеното легло, той завари Били да седи на малката масичка. Държеше една от книгите му в скута си и я прелистваше. Изглеждаше спокоен, но невъзмутимото му изражение не успя да заблуди Клив.
- Защо ти е да четеш тези неща?
- Да минава времето - отговори мъжът, после се покатери върху леглото си и се излегна върху току-що изпънатите завивки.
- Не, не питам защо четеш книги. Питам защо четеш такива книги. За греха и прочие.
Клив почти не чу въпроса. Легналата поза му припомни болезнено ясно отминалата нощ. А с нея и тъмнината, която скоро щеше да настъпи пак. При мисълта стомахът му се сви.
- Не ме ли чу? - попита момчето.
Той промърмори, че е чул.
- Кажи ми тогава. Защо четеш книги за Страшния съд?
- Защото никой друг не ги взема от библиотеката - отговори разсеяно Клив. Мислите му бяха заети с други, по-важни неща.
- Значи не вярваш в тези работи?
- Изобщо.
Момчето помълча и той чу как отгръща нова страница.
- А някога изпитвал ли си страх? - попита тихо Били.
Въпросът стресна Клив и го извади от унеса. Разговорът пак беше поел в неприятна посока. Но защо му е на момчето да го пита подобно нещо, освен ако и то не е изплашено?
- От какво? - попита на свой ред той и зърна с ъгълчето на окото си как Били повдига леко рамене.
- От неща, които могат да се случат. Неща, които не можеш да контролираш.
- Да - отговори Клив, като се чудеше накъде бие момчето. - Разбира се. Понякога изпитвам страх.
- И какво правиш в такива случаи?
- Нищо - каза мъжът. Гласът му прозвуча глухо като този на Били. -Спрях да се моля, когато баща ми почина.
Той чу, че момчето затваря книгата, и завъртя леко глава, за да го погледне. Тейт изглеждаше развълнуван. „Уплашен е - осъзна Клив. -Не иска нощта да дойде повече от мен.“ Мисълта, че страхът му е споделен, го ободри. Може би момчето не беше изцяло под властта на сянката; може би не беше късно да го придума да намерят спасение от този ескалиращ кошмар.