Клив се надигна до седнало положение, при което главата му се озова на сантиметри от тавана. Били погледна нагоре към него, лицето му беше блед овал от потръпващи нервно мускули. „Сега е времето да говоря с него - осъзна мъжът. - сега, преди лампите да угаснат и всички килии да се напълнят със сенки.“ Защото после нямаше да има време за обяснения - момчето щеше да попадне под влиянието на града и вече нямаше да е податливо на убеждение.
- Имам странни сънища - каза той. Тейт не отговори, просто продължи да се взира в него с празни очи. - Сънувам един град.
Никаква реакция. Щеше да се наложи да го притисне.
- Знаеш ли за какво говоря?
Били поклати глава.
- Не. Аз никога не сънувам.
- Всички сънуват.
- Значи просто не помня сънищата си.
- А аз помня моите. - Сега, когато беше повдигнал темата, нямаше да позволи на Били да се измъкне. - И ти с в тях. Там, в онзи град.
Този път момчето трепна и Клив разбра, че е на прав път.
- Какво е това място, Били?
- Откъде да знам? - Момчето понечи да се засмее, но явно размисли. - Не бих могъл да знам, нали? Сънищата са си твои.
Клив долови гласа на един от пазачите - обхождаше етажа и приканваше обитателите му да се приготвят за лягане. Скоро лампите щяха да угаснат и той щеше да бъде заключен в тази тясна килия за цели десет часа. С Били. И с фантомите.
- Снощи... - започна Клив и млъкна. Страхуваше се да каже направо какво е чул и видял, но беше още по-уплашен от перспективата да посрещне нощта в покрайнините на града. - Снощи видях... - Той се запъна. Защо думите му бягаха? - Видях...
- Какво си видял? - попита момчето с безизразно лице. Вече не изглеждаше разтревожено или уплашено. Навярно беше чуло пазача и знаеше, че вече нищо не може да спре пристигането на тъмнината. -Какво?
Клив въздъхна.
- Видях майка си.
Били издаде облекчението си само с една тънка усмивка.
- Да... Видях я. Като жива.
- И това те разстрои?
- Понякога сънищата го правят.
Надзирателят стигна до килия „Б. 3. 20“.
- Две минути до гасенето на лампите - оповести той и продължи нататък.
- Трябва да вземеш още от онези хапчета - каза Били, като остави книгата и пристъпи към двуетажното легло. - Тогава ще бъдеш като мен. Няма да те тормозят сънища.
Клив разбра, че е победен. Уж беше изпечен мошеник, а бе допуснал това хлапе да го измами и сега трябваше да се изправи пред последствията. Той се отпусна на възглавницата и започна да брои секундите до угасването на лампите, а през това време Тейт се съблече и се мушна под завивките на долното легло.
Още не беше късно - можеше да скочи и да извика пазача или просто да заблъска главата си във вратата, докато някой не дотича да види какво става. Но какво щеше да им каже, за да оправдае поведението си? Че има кошмари? Та кой няма? Че се страхува от мрака? Та кой не се плаши от него? Щяха да се изсмеят и да го върнат в леглото, а момчето щеше да разбере каква е работата и да предупреди своя господар. Не, трябваше да измисли нещо друго.
Молитвите също нямаше да помогнат. Клив беше казал истината на Били - беше изгубил вярата си, когато баща му почина. Беше станал атеист и не можеше да разчита на Бог, колкото и ужасен да беше в момента.
Мисълта за баща му го накара да си припомни детските години; едва ли имаше нещо, което да прогони неприятните мисли по-успешно. И когато светлината най-после угасна, изплашеното му съзнание намери убежище в спомените. Ритъмът на сърцето му се забави, пръстите му спряха да треперят и Клив неусетно задряма.
Беше измамил съзнанието си, но подсъзнанието му продължаваше да работи. И понеже не можеше да бъде изиграно така лесно, то прогони хубавите спомени и го върна отново в страховития град.
Или поне в покрайнините му. Тази нощ Клив не пое по познатия маршрут между джорджианските къщи и бедняшките жилища, а се насочи към края на града, където вятърът беше по-силен отвсякога и гласовете в него - по-ясни. При всяка крачка очакваше да се натъкне на Били и неговия спътник, но не срещна никого. Видя само пеперуди, които светеха като циферблата на часовника му. Леки като конфети, те кацаха по раменете и косата му, после пак отлитаха.
Стигна до пустинята без произшествия и се спря, загледан в нея. Гъстите облаци плаваха по небето като огромни кораби. Тази нощ гласовете звучаха по-наблизо и не му се струваха толкова печални. Или само си въобразяваше, че е така.