Докато се взираше като хипнотизиран в ширналата се пред очите му пустош, Клив чу някакъв шум и погледна през рамо. От улицата зад гърба му излезе един усмихнат мъж, облечен като за неделна литургия. Държеше нож с окървавено острие; кръв имаше и по ръката и ризата му. Макар да осъзнаваше, че сънува, Клив се уплаши и отстъпи назад, готов да извика. Но непознатият го подмина, сякаш не съществуваше; навлезе в пустинята и захвърли ножа, щом достигна някаква невидима граница. Тогава Клив осъзна, че пясъчната ивица около града е пълна с подобни сувенири - ножове, въжета, дори една отрязана човешка китка. Не ги беше забелязал досега, защото повечето се подаваха едва-едва от пясъка.
Вятърът донесе още гласове, безсмислени песни и сподавен смях. Той погледна пак към мъжа. Изгнаникът се беше отдалечил на стотина метра от града и сега стоеше на върха на една дюна, сякаш чакаше нещо. Гласовете ставаха все по-силни и Клив изпита внезапна тревога. При всеки опит да си представи съществата, които вдигаха тази какофония, кръвта му изстиваше. Трябваше ли да чака пристигането им като онзи луд? В крайна сметка любопитството надделя над здравия му разум и той остана загледан в билото с препускащо сърце. Непознатият съблече сакото си и го пусна на земята. После взе да си сваля вратовръзката.
Клив си помисли, че съзира нещо сред дюните, и тогава шумът се извиси до възторжен приветствен вой. Обзе го желание да избяга, но въпреки това продължи да гледа, решен да види многоликото лице на ужаса...
Внезапно някой запищя толкова силно, че успя да заглуши музиката - беше мъжки глас, но висок и пронизителен. Писъкът не идваше от града на сънищата, а от света на Клив - място, което в момента му се струваше толкова далечно и нереално, че дори не се сещаше как се казва. Той се концентрира отново върху дюните; трябваше да види предстоящата среща. Писъкът се усили до късащи гласните струни децибели, после замлъкна. А след него се разнесе настойчивият звън на аларма и сънят започна да избледнява.
- Не... - промърмори Клив. - Трябва да видя...
Дюните се раздвижиха, а с тях и съзнанието му - те се отдалечаваха, а то го дърпаше назад, към килията. Мъжът се съпротивляваше, но протестите му бяха безплодни. Пустинята изчезна, а с нея и градът. Той отвори очи. Беше все така тъмно, а алармата продължаваше да звъни. Затворниците от горния и от долния етаж викаха, а
надзирателски гласове крещяха въпроси и команди.
Клив остана да лежи с надеждата, че сънят ще се върне. Но не: алармата беше прекалено пронизителна, а истерията в съседните килии - твърде завладяваща. Накрая се предаде и седна в леглото; беше напълно разбуден.
- Какво става? - попита той Били.
Но момчето не стоеше до стената. Явно спеше въпреки врявата.
- Били?
Той се наведе и надникна към долното легло. Беше празно, а завивките - отметнати.
Клив скочи на пода. Трябваха му само две секунди, за да огледа цялата килия; тук нямаше скривалища. Нима бяха отвели момчето, докато е сънувал града? Сети се за предупреждението на Девлин. Не беше чувал за среднощно преместване на проблемен затворник, но всяко нещо си имаше първи път.
Отиде до вратата, но така и не разбра какво е причинило данданията. Някое сбиване, предположи той: двама пандизчии, които са решили, че не могат да прекарат нито миг повече в едно и също помещение. Опита се да си припомни откъде бе дошъл пронизителният писък -отгоре или отдолу, отляво или отдясно, - но сънят бе объркал чувството му за ориентация.
Докато стоеше край вратата с надеждата да мине надзирател, Клив усети леко раздвижване на въздуха. Беше толкова слабо, че отначало не му обърна внимание. Чак когато посегна да разтърка сънените си очи, осъзна, че кожата на ръцете му е настръхнала.
Някой дишаше зад гърба му. Ако този дрезгав, накъсан шум изобщо можеше да мине за дишане.
Клив отвори уста, за да произнесе „Били“, но думата остана неизречена. Тръпките се спуснаха по гръбнака му и той започна да трепери. В крайна сметка килията не беше празна.
Събра кураж и се насили да се обърне. Тясното помещение му се стори още по-тъмно, а въздухът беше като потрепващ воал. Но момчето не беше там. Нямаше никого.
Тогава шумът се повтори и Клив разбра, че идва от долното легло. Там имаше сянка, която - също като онази на стената - се мърдаше и беше прекалено отчетлива, за да е с естествен произход. Задавените звуци, напомнящи на предсмъртно хъхрене на астматик, излизаха от нея. Тя беше и източникът на мрака в килията, който се стелеше по пода и се кълбеше като мъгла върху леглото.
Запасите от страх на Клив не бяха неизчерпаеми. През последните няколко дни той беше изразходвал солидни дози от тях по време на сън и при събуждане; беше се потил и замръзвал, беше се борил да запази здравия си разум. И сега, макар и настръхнал, мъжът не се паникьоса. Последните събития го бяха направили странно безчувствен и хладнокръвен. Не, нямаше да трепери повече. Нямаше да затвори очи и да се моли да дойде сутринта, защото рано или късно щеше да умре, без да е разрешил тази мистерия.