И изгледа внимателно Клив. - Не се страхувай. Няма да те нараня, стига да си затваряш устата. Ще си я затваряш, нали?
- Че какво бих могъл да кажа, без да ме помислят за луд? - отговори вяло Клив. - По-добре да си трая.
- Правилно. Пък и скоро ще се махна оттук. Ти също ще излезеш навън и ще забравиш видяното.
- Съмнявам се.
- Щом си отида, сънищата ти ще престанат. Сега ги споделяш с мен, защото имаш някакви наченки на екстрасензорни способности. Повярвай ми. Няма от какво да се страхуваш.
- Градът...
- Какво за него?
- Къде са жителите му? Така и не ги видях. Не, всъщност видях един. Един мъж с нож, който навлезе в пустинята...
- Не мога да ти помогна. Там съм просто гост, какъвто си и ти. Знам само онова, което ми е казвал дядо ми: че това е град, населен с душите на мъртъвци. Каквото и да си видял, забрави го. Мястото ти не е там. Там е само за мъртвите.
Беше ли мъдро да се вярва на всичко, което казват умрелите? Правеше ли ги смъртта им светци, лишени от всякакво коварство? Клив не смяташе така. Подозираше, че запазват талантите си, били те добри или лоши, и се възползват максимално от тях. Нима в рая нямаше да има обущари? Би било наивно да се вярва, че някой ще забрави как се шие кожа.
Може би Едгар Тейт беше излъгал за града. Може би онова място беше нещо повече. Ами гласовете, които донасяше вятърът? И мъжът, който захвърли ножа си при другите оръжия, преди да продължи бог знае накъде? Що за ритуал беше това?
Сега, изчерпал запасите си от страх и без неопетнена истина, в която да повярва, Клив реши, че няма причина да не посети града по собствена воля. Нима онези прашни улици можеха да крият нещо по-страховито от видяното на долното легло или от случилото се с Лоуел и Нейлър? В сравнение с тези кошмари градът приличаше на рай. Имаше някакво ведро спокойствие в празните му улици и площади; усещане за гняв и болка, които вече са преминали; намек, че онези стаи (с работещия душ и димящата купа) са преживели най-лошото и сега просто чакат края на хилядолетието.
Когато настъпи нощта и Клив заспа, градът изникна пред него, а той навлезе в очертанията му не като уплашен човек, попаднал във враждебна територия, а като посетител, дошъл да се разсее на място, което познава достатъчно добре, за да не се изгуби в него, но не чак толкова, че да му бъде безинтересно.
И градът, сякаш усетил новооткритата му смелост, разкри с охота тайните си. Когато тръгна по улиците с окървавени както винаги крака, Клив забеляза, че вратите са широко отворени, а завесите на прозорците - дръпнати. Той не пренебрегна поканата и се зае да разгледа по-обстойно къщите и апартаментите. Грижливият оглед му показа, че те не са онзи образец на домашно спокойствие, за който ги бе смятал. Навсякъде имаше следи от скорошно насилие. В някои жилища те се свеждаха до прекатурен стол или кървав отпечатък от пета по пода, но в други бяха съвсем недвусмислени. Един окървавен чук беше оставен на маса, постлана с вестници. Част от дъските на пода в една стая бяха махнати, а до дупката лежаха вързопи от подозрително мазен черен полиетилен. В едно помещение имаше счупено огледало, а в друго - камина с буен, съскащ огън, до която се търкаляше изкуствено чене.
Във всеки един от тези домове някой бе умрял по насилствен начин. И жертвите си бяха заминали - може би към други градове със заколени деца и убити приятели, - оставяйки след себе си тези живи картини, уловени завинаги в миговете на измамно спокойствие, които настъпват след едно престъпление.
Клив продължи да крачи по улиците, като се спираше да надникне във всеки дом с любопитството на воайор. И възстановяваше в съзнанието си часовете, предхождащи спокойствието във всяка стая. Тук беше умряло малко дете - креватчето му беше преобърнато, а там някой е бил убит в леглото си - възглавницата плуваше в кръв, а на килима лежеше брадва. Някакво проклятие ли беше това? Наказание за убийците, принудени да прекарат част от вечността (или цялата вечност) на своите местопрестъпления?
Не срещна нито един тези престъпници, въпреки че логиката му подсказваше, че трябва да са наблизо. Може би те умееха да стават невидими, за да се крият от любопитните очи на случайни туристи като него? Или времето, прекарано на това необикновено място, ги беше лишило от кръв и плът, превръщайки ги в някаква част от личния им затвор - тук стол, а там порцеланова кукла?
Тогава Клив се сети за човека с официалния костюм и окървавената ръка, който бе напуснал очертанията на града, а после бе навлязъл в пустинята. Онзи мъж не беше невидим, нали така?