- Мили боже - промърмори. - Били...
Извърна се от стената. Върху пясъка в краката му се съвкупяваха гущери. Задуха вятър и въздухът се напълни с пеперуди. Той се загледа в танца им, а алармата в крило „Б“ зазвъня и се съмна.
Беше капан. Механизмът му беше загадка за Клив. Но не и целта му. Били скоро щеше да се пресели в града. Килията, в която бе извършил убийство, вече го очакваше, и от всички ужасяващи места, които Клив бе видял в този сбор от костници, малкото, плувнало в кръв помещение несъмнено беше най-лошото.
Момчето не знаеше какво го очаква, защото дядо му го беше излъгал, пропускайки да спомене какви специални качества са необходими, за да съществуваш в града. И защо? Клив си припомни объркания разговор с мъжа в кухнята. Приказките за смени, сключване на сделки и завръщане. Едгар Тейт се беше разкаял за греховете си, нали? С времето беше решил, че не е дяволското лайно, за което се мисли, и че идеята да се върне в света не е толкова лоша. А Били щеше да бъде инструмент за това завръщане.
- Дядо ми не те харесва - заяви момчето, когато се озоваха отново в килията си следобед. За втори пореден ден всички трудови и развлекателни дейности бяха отменени - щеше да има разпити във връзка със смъртта на Лоуел и починалия по-рано през деня Нейлър.
- Така ли? И защо?
- Каза, че си ходил да любопитстваш в града.
Клив беше седнал на горното легло, а Били - на стола до отсрещната стена. Очите на момчето бяха кървясали и от време на време тялото му потреперваше конвулсивно.
- Ще умреш - каза Клив без заобиколки. Нима имаше по-добър начин да му съобщи този факт? - Видях... в града...
Били поклати глава.
- Понякога говориш като безумец. Дядо ми ме предупреди да не те слушам.
- Защото се страхува от мен.
Момчето се изсмя подигравателно. Беше грозен смях, вероятно научен от стария Тейт.
- Той не се бои от никого.
- Страхува се от нещата, които мога да видя там. И от нещата, които мога да ти кажа.
- Не - възрази Били, но в гласа му се прокрадна несигурност.
- Той те накара да убиеш Лоуел, нали?
Момчето вдигна рязко глава.
- Това пък как ти хрумна?
- Ти никога не си желаел смъртта му. Може би си искал да изплашиш и двамата, но не и да ги убиваш. Това е било идея на любящия ти дядо.
- Никой не ми нарежда какво да правя - отговори Били с леден поглед. - Никой.
- Добре - съгласи се Клив. - Тогава те е убедил да го направиш. Казал ти е, че това е въпрос на семейна чест или нещо от сорта.
Забележката явно улучи в целта, защото конвулсивното треперене се засили.
- И какво, ако е така?
- Видях къде ще се озовеш, Били. На място, подготвено специално за теб... - Момчето го изгледа втренчено, но не го прекъсна. - Този град се обитава само от убийци, Били. Затова и дядо ти е там. И когато намери човек, който да го замени - някой, чрез когото отново да убие, - ще бъде свободен да го напусне.
Били скочи от стола с буреносно лице. И когато заговори, в гласа му нямаше и капчица присмех:
- Какво ще рече свободен да го напусне?
- Да се върне в света. Тук.
- Глупости...
- Питай го.
- Не би ме измамил така. Във вените ни тече една и съща кръв.
- Да не мислиш, че му пука? Прекарал е петдесет години на онова място в очакване на шанс да се измъкне. Да не мислиш, че му дреме как ще го направи?
- Ще му разкажа за лъжите ти! - изръмжа Били. Но в гнева му към Клив имаше и известна доза съмнение, което се мъчеше да потисне. -И когато научи как се опитваш да ме настроиш против него, ще умреш. Той ще дойде за теб. О, да. Ще дойде. И тогава ще се молиш на Господ да не си го срещал.
Нямаше измъкване. Дори да успееше да убеди властите да го преместят в друга килия преди падането на нощта (което не беше особено вероятно, защото щеше да се наложи да се отрече от досегашните си думи и да каже, че момчето наистина е лудо), нямаше никаква гаранция, че там ще бъде в безопасност. Били беше казал, че е само дим и сенки. Не съществуваха врата или решетки, които да спрат нещо подобно; съдбата на Лоуел и Нейлър го доказваше. Пък и не ставаше дума само за Били. Трябваше да се пази и от Едгар Сейнт Клеър Тейт, а Клив нямаше идея за способностите му. Но да прекара нощта в една и съща килия с момчето щеше да е равносилно на самоубийство, нали? Все едно да се предаде сам в ръцете на зверовете.
Когато изведоха затворниците на вечеря, Клив се огледа за Девлин, намери го и го помоли да поговорят на четири очи. Отговорникът се съгласи и след вечерята Клив отиде в кабинета му.