Демоните се бяха скупчили около Валентин, като оси около захарна пръчка, и го разкъсваха на части. Той успя за кратко да се отърве от яростните им нападения и тогава Хари видя разпарцаливената му човешка маска и кървавата истина, която проблясваше отдолу. Беше също толкова зловещ, колкото и нападателите му, но въпреки това Хари му се притече на помощ, не само за да го спаси, но и за да посече демоните.
Свистящата брадва си проправяше път, като отблъскваше нападателите назад по стълбите с отсечени крайници и разбити муцуни. Но кръв нямаше. От разсечения търбух на един се изсипаха хиляди яйца, от разбитата глава на друг се родиха мънички змиорки, които изпълзяха на тавана и се прилепиха към него с мъничките си устица. В схватката Хари изгуби от очи онзи, на когото се беше притекъл на помощ, и забрави за него, докато не чу отново стъпките на парния чук. Спомни си изражението на лицето на Валентин, когато той бе изрекъл името на това същество. Беше го нарекъл „Рапари” или нещо такова.
В мига, в който думата в съзнанието му придоби форма, се появи и самият Рапари. Той не приличаше по нищо на събратята си: нито крила, нито грива, нито суета. Като че ли дори не притежаваше плът, а сякаш беше изкован от умел ковач, с двигател, който се нуждаеше единствено от огромна злоба, за да работи.
При появата му всички останали се оттеглиха, като оставиха Хари на върха на стълбището сред купчина яйца. Съществото вървеше бавно, шестте му крайника се движеха в плавна синхронизирана последователност, като пробиваха стените на стълбището, за да може да се издърпва нагоре. Напомняше на човек с патерици, който ги изтласква напред и след това прехвърля върху тях тежестта на тялото си. Но в бумтенето на туловището му нямаше нищо инвалидно; в единственото бяло око на сърповидната му глава не се забелязваше и сянка от болка.
Хари си мислеше, че познава отчаянието, но се оказа, че е бъркал. Едва сега усети пепелявия му вкус в устата си. Оставаше му единствено прозорецът. Това и земята-спасителка. Той заряза брадвата и се отдалечи от стълбището.
Валентин се оказа в коридора. Не беше умрял, както смяташе Хари. Целият в рани, той стоеше на колене пред тялото на Суон. Сигурно моли за прошка мъртвия си господар, помисли си Д’Амур. Но не, не беше само това. Валентин държеше в ръката си запалката и подпалваше някаква свещ. После, мърморейки някакви заклинания, поднесе свещта към устата на магьосника. Оригамито се запали. Пламъците му бяха странно ярки и се разпространиха със свръхестествена бързина по лицето на Суон, а след това и по тялото му. Валентин се изправи с усилие на крака, отблясъците от пламъците осветиха израненото му тяло. Когато кремацията започна, той намери достатъчно сили да сведе глава, но после раните му го надвиха. Той падна на земята и застина неподвижно. Хари гледаше как пламъците се разгарят. Очевидно тялото бе залято с бензин или нещо подобно, защото златистозеленият огън се развихри за секунди.
В този миг нещо го сграбчи за крака. Хари наведе глава и видя демон с цвят на презрели малини, който все още не беше изгубил апетит. Езикът му се беше омотал около пищяла на Хари, а ноктите му се протягаха към слабините му. Нападението накара детектива да забрави за кремацията и за Рапари. Наведе се, за да откъсне с голи ръце езика, но той се оказа твърде хлъзгав и осуети опитите му. Демонът го обгърна с крайниците си и започна да се катери по тялото му, а детективът залитна назад.
Увлечени в борба, двамата паднаха на пода и се затъркаляха по коридора, встрани от стълбището. Двубоят бе почти равностоен: отвращението на Хари можеше да се мери по сила с ентусиазма на демона. Притиснат към пода, той изведнъж се сети за Рапари; приближаването му отекваше по дъските на пода и стените.
Съществото най-после изкачи стъпалата и бавно извърна глава към погребалната клада на Суон. Дори от разстояние Хари успя да види, че последният опит на Валентин да унищожи тялото на господаря си се беше провалил. Огънят едва бе започнал да поглъща тялото на Суон. Все пак щяха да успеят да го докопат.
Вперил поглед в Рапари, Хари бе забравил за непосредствения си противник и демонът напъха края на пипалото си в устата му. Гърлото му се напълни с някаква противна течност; усети, че се дави. Отвори широко уста, захапа силно органа и го прекъсна. Демонът не изкрещя, а изхвърли във въздуха струи горещи екскременти от порите на гърба си и се оттегли. Докато пълзеше настрани, Хари изплю парчето. След това погледна отново към огъня.