Доктор Сенет й беше съобщил, че излекуването й се развива добре, както вътрешно, така и външно, и че е напълно способна да се върне към задълженията си щом почувства достатъчно психологична увереност. Трябва да се запише за преглед още веднъж, в първата седмица от новата година, каза й той, а после да мине и през окончателен преглед. Илейн имаше усещането, че мъжът бърза да се отърве от нея.
Мисълта да седне в автобуса и да се върне у дома й се струваше непоносима след часовете, прекарани в седене и чакане. Реши първо да повърви няколко спирки. Упражнението щеше да й дойде добре, а днешният декемврийски ден, макар далеч не топъл, поне беше ясен.
Но плановете й се оказаха твърде амбициозни. Само след няколко минути вървене коремът започна да я боли и тя почувства гадене, затова сви от пътя в търсене на място, където може да си почине и да пийне чай. Знаеше, че няма да е зле и да похапне, макар никога да не се бе отличавала с добър апетит, а след операцията ядеше дори още по-малко. Обикалянето й бе възнаградено. Намери малък ресторант, който, въпреки че вече беше един без пет, не гъмжеше от посетители. Дребна жена с безсрамно изкуствени рижи коси й поднесе чаша чай и омлет с гъби. Илейн положи всички усилия да го изяде, но не стигна далеч. Сервитьорката очевидно се притесни.
— Храната ли не е наред? — попита тя някак сприхаво.
— О, не, проблемът е в мен — успокои я Илейн.
Въпреки това сервитьорката изглежда се засегна.
— Може ли още малко чай? — попита Илейн.
Избута чинията настрани с надеждата, че сервитьорката скоро ще я отнесе. Видът на храната, изстиваща в обикновената чиния, изобщо не я привличаше. Мразеше тази своя нежелана чувствителност: абсурдно бе чиния с недоядени яйца да предизвиква отвращение, но тя не можеше да направи нищо по въпроса. Навсякъде откриваше малки отзвуци от собствената си загуба. В смъртта, във внезапните студове след мекия ноември, в луковиците на растенията, подредени на прозоречния перваз, в спомените за дивото куче, застреляно в Епинг Форст, за което бе прочела сутринта.
Сервитьорката донесе горещ чай, но не отнесе чинията. Илейн я повика и я помоли да го направи. Жената неохотно се подчини.
В заведението вече нямаше никакви други клиенти, освен Илейн, и сервитьорката се зае да прибира обедните менюта от масите и да ги заменя с вечерни. Илейн седеше и гледаше през прозореца. През последните няколко минути над улицата се бе спуснала пелена от синкавосив дим, затъмнявайки слънчевата светлина.
— Пак горят — рече сервитьорката. — Проклетата миризма прониква навсякъде.
— Какво горят?
— Някога там беше някакъв общински център. Събарят го и строят нов. Само харчат парите на данъкоплатците.
Пушекът наистина се промъкваше в ресторанта. На Илейн не й се стори неприятен: ухаеше сладко на есен, любимият й сезон. Заинтригувана, тя допи чая си, плати за храната и реши да се поразходи и да открие източника на дима. Не се наложи да върви дълго. Накрая на улицата имаше малък площад; по-голямата му част бе заета от разрушената сграда. Но тук я очакваше изненада. Онова, което сервитьорката нарече общински център, всъщност беше църква, или по-точно някога е било. Ламарините и циглите вече бяха свалени от покрива, напречните греди стърчаха оголени към небето; прозорците без стъкла зееха празни, тревата бе изчезнала от поляната около сградата и двете дървета там бяха отсечени. Точно от тяхната погребална клада се издигаше тази мъчително сладка миризма.
Сградата едва ли е била красива, но дори по останките й Илейн можеше да се досети, че е притежавала някакво очарование. Обветрените й камъни вече съвсем не се вписваха в околните тухли и бетон, но обсадата, в която се намираше (работниците се трудеха усърдно за събарянето й; булдозер чакаше встрани, гладен за отломки) й придаваше определена привлекателност.
Един или двама от работниците видяха как стои и ги гледа, но никой не понечи да я спре, когато тръгна през площада към входната врата на църквата и надникна вътре. Интериорът, лишен от каменната си украса, от амвона, пейките, купела и всичко останало, представляваше обикновено каменно помещение, което не създаваше никаква атмосфера и не предизвикваше емоции. Всъщност там някой вече беше открил нещо интересно. В отдалечения ъгъл на църквата с гръб към Илейн стоеше човек и внимателно оглеждаше земята. Чул стъпките й, той се обърна виновно.