— Аз не… не знаех — рече тя. Колкото и нелепо да звучаха думите й, те бяха истина. Илейн наистина не знаеше. Едва сега, изправена пред фактите, тя усети соления вкус на сълзите в гърлото си: и с този вкус се появи споменът, че всичко това бе започнало предишната вечер пред телевизора.
— Защо не се прибереш да си починеш?
— Да, разбира се.
— Вземи си цяла седмица, ако искаш — каза Чаймс. — Ти си ценен член на нашия колектив, Илейн, не е нужно да ти го казвам. Не искаме да ти се случи нещо лошо.
Тази последна фраза я зашлеви с болезнена сила. Дали не смятаха, че е на ръба на самоубийството? Затова ли се държаха толкова внимателно с нея? Та това бяха само сълзи, за бога, и тя дотолкова не им бе обръщала внимание, че дори не бе забелязала, че текат.
— Ще се прибера у дома — каза Илейн. — Благодаря за вашата… загриженост.
Супервайзорът я погледна с известна тревога.
— Сигурно е било изключително травматично преживяване — каза той. — Всички ние те разбираме, наистина. Ако смяташ, че ти се говори за това…
Тя отклони предложението му, но му благодари отново и излезе от офиса.
Пред огледалото в тоалетната най-после разбра, че наистина изглежда ужасно. Кожата й пламтеше, очите й бяха подпухнали. Направи каквото можа, за да прикрие следите от тази безболезнена печал, после си взе палтото и тръгна към дома. Когато стигна станцията на метрото, разбра, че връщането в празния апартамент не е добра идея. Щеше да размишлява, да спи (напоследък спеше толкова много, за щастие без сънища), но това изобщо нямаше да възстанови душевното й равновесие. Камбаната на Свети Инокентий, която заби в тоя ясен следобед, й припомни пушека, площада и господин Кавана. Реши, че точно това е подходящото място да отиде. Щеше да се наслаждава на слънчевата светлина и да помисли. Може би отново щеше да срещне ухажора си.
Сравнително бързо намери пътя към Църквата на Вси Светии, но там я очакваше разочарование. Строителната площадка беше оградена от кордон, ограничението беше маркирано с колони, свързани с червена флуоресцентна лента. Мястото се пазеше от поне четирима полицаи, които упътваха пешеходците към заобиколен път. Работниците с чуковете бяха прогонени изпод сенките на Вси Светии и доста по-различни на вид хора — с костюми и академичен вид — сновяха в оградената зона и оглеждаха озадачено порутената църква. Южният неф и голямата площадка около него бяха скрити от любопитните погледи под брезент и черно пластмасово покритие. От време на време някой се измъкваше иззад тази завеса и разговаряше със стоящите на площадката. Тя забеляза, че всичките носеха ръкавици, а някои дори маски. Изглеждаше като че правеха някаква необичайна хирургическа операция под защитен екран. Може би всите светии имаха тумори в червата.
Тя се приближи до един от полицаите.
— Какво става тук?
— Основите са нестабилни — отвърна мъжът. — Очевидно сградата всеки момент може да се срути.
— Защо носят маски?
— Просто предпазна мярка срещу прахта.
Илейн се отказа да спори, въпреки че обяснението й се стори малко неубедително.
— Ако искате да стигнете до Темпъл Стрийт, ще се наложи да заобиколите — каза полицаят.
Най-много й се искаше да стои и да гледа какво ще стане по-нататък, но близостта на униформените я притесняваше и тя реше да се откаже и да се прибере у дома. Когато се обърна и пое назад към главната улица, тя зърна една позната фигура да прекосява съседната уличка. Определено беше Кавана. Тя го повика по име, въпреки че вече се беше изгубил, и с радост го зърна да се връща назад и да й кимва.
— Я виж ти — рече той, когато се приближи до нея. — Не очаквах да ви видя толкова скоро.
— Дойдох да гледам разрушаването — каза Илейн.
Лицето му бе почервеняло от студа, а очите му блестяха.
— Толкова се радвам! — каза той. — Нали няма да ми откажете чаша чай? Тук, съвсем наблизо.
— С удоволствие.
По пътя го попита какво му е известно за случващото се с Църквата на Вси Светии.
— Всичко е заради криптата — отвърна той, потвърждавайки подозренията й.
— Отворили ли са я вече?
— Със сигурност са намерили начин да проникнат вътре. Бях тук тази сутрин…
— За плочите ви?
— Точно така. Вече бяха вдигнали брезента.
— Някои от тях носят маски.
— Ами там долу едва ли мирише твърде приятно. Не и след толкова много време.
Замислена за брезентовата завеса, която стоеше между нея и тайната, Илейн каза:
— Чудя се как ли изглежда.
— Като страната на чудесата — отвърна Кавана.