На партито се събраха в дома на Рубен — Илейн, Хърмаяни, Сам и Нелуин, Джош и Соня. Получи се хубава вечер; шанс да разбере как я карат приятелите, как статусите и амбициите се променят. Всички се напиха много бързо; и без това развързаните в тесния приятелски кръг езици се развързаха още повече. Нелуин вдигна сълзлив тост за Илейн; Джош и Соня обмениха кратки язвителни реплики по въпросите за евангелизма; Рубен направи пародия на колегите си адвокати. Беше също като едно време и спомените само подобряваха отношенията им. Кавана не се появи и Илейн беше доволна от това. Въпреки възраженията си по време на разговора им тя разбираше, че в тази компания от близки приятели той нямаше да се чувства на мястото си.
Някъде към дванайсет и половина, когато всички се бяха отпуснали и водеха тихи разговори, Хърмаяни спомена яхтсмена. Макар да седеше в другия край на стаята, Илейн чу доста отчетливо споменаването на името му. Прекъсна разговора си с Нелуин и, прескачайки изпънатите крака, отиде да седне при Хърмаяни и Сам.
— Чух, че говориш за Мейбъри — рече тя.
— Да — отвърна Хърмаяни. — Двамата със Сам тъкмо обсъждахме колко е странно всичко…
— Гледах го по новините — каза Илейн.
— Тъжна история, нали? — отбеляза Сам. — Случилото се.
— Защо тъжна?
— Първо думите му, че Смъртта е била на лодката с него…
— … а после да умре — довърши Хърмаяни.
— Да умре? — рече Илейн. — Кога е станало това?
— Пишеше го във вестниците.
— Не съм се задълбочавала чак толкова — отвърна Илейн. — Какво се е случило?
— Бил убит — рече Сам. — Откарвали го до летището, за да хване самолета за вкъщи и станал инцидент. Бил убит просто ей така — той щракна с пръсти. — Угаснал като светлина.
— Колко тъжно — каза Хърмаяни.
Тя погледна към Илейн и смръщи вежди от недоумение. Погледът озадачи Илейн, докато не разбра — със същия потрес, който бе почувствала в кабинета на Чаймс — че се усмихва.
И така, яхтсменът бе умрял.
Когато на следващата сутрин партито приключи, когато след прощалните прегръдки и целувки Илейн се прибра у дома, тя отново се замисли за интервюто на Мейбъри, припомни си изгорялото му от слънцето лице и очите, обезцветени от океанската пустош, която едва не го беше погубила, и някак странната смесица от безпристрастност и леко смущение, докато разказваше историята за своя гратисчия. И, разбира се, онези последни негови думи, когато го попитаха за самоличността на непознатия:
— Смъртта, предполагам — бе отвърнал той.
И се бе оказал прав.
В събота сутринта се събуди късно, без очаквания махмурлук. Очакваше я писмо от Мич. Не го отвори, а го остави на камината за по-късно. Вятърът разнасяше първите зимни снежинки, макар че снегът бе твърде мокър, за да остави някакви сериозни следи по улиците. Но студът бе доста хаплив, съдейки по намръщените лица на минувачите. Ала тя имаше странното чувство, че е имунизирана срещу него. Макар отоплението в апартамента да не бе включено, тя се разхождаше по халат и боса, сякаш в корема й имаше печка.
След като си изпи кафето отиде да се измие. В дупката на умивалника се беше събрала паяжина от косми; извади ги и ги хвърли в тоалетната, след което се върна при умивалника. След махането на превръзките тя избягваше да се оглежда в огледалото, но днес колебанията и притесненията й като че ли бяха изчезнали. Свали халата и се огледа критично.
Остана доволна от онова, което видя. Гърдите й бяха пълни и смугли, кожата й притежаваше приятен блясък, пубисните косми бяха по-гъсти от всякога. Белезите от операцията все още наболяваха, но тя възприемаше бледността им като знак за сексуална амбиция, сякаш всеки момент цепката й щеше да се разтвори от ануса до пъпа (а може и по-нагоре), разцепвайки я на две.
Определено беше парадоксално, че точно сега, след като хирурзите я бяха изпразнили, тя се чувстваше толкова зряла, толкова сияйна. Стоя цял половин час пред огледалото, като се възхищаваше на вида си, а мислите й се рееха някъде надалеч. Накрая отново се върна при умивалника. След като приключи, се върна в дневната, все така гола. Нямаше никакво желание да се прикрива, дори напротив. С усилие се удържа да не излезе на улицата и да осигури на всички нещо, с което да я запомнят.