Заета с подобни глупави мисли, тя се приближи до огледалото. Снегът се беше засилил. През хвърчащите снежинки забеляза някакво движение в уличката между отсрещните къщи. Стоеше и наблюдаваше наблюдаващия, като се чудеше дали ще намери смелост да се покаже, но той не го направи.
Продължи да гледа няколко минути, преди да осъзнае, че безсрамието й го е уплашило. Разочарована, тя се върна обратно в спалнята и се облече. Време беше да си намери нещо за ядене; отново усещаше познатия силен глад. Хладилникът бе практически празен. Ще трябва да излезе и да се запаси за уикенда.
Супермаркетите бяха пълен цирк, особено в събота, но блъсканицата изобщо не й развали настроението. Днес дори й харесваше да наблюдава тази сцена на разточителна консумация; количките и кошниците бяха претъпкани догоре с храни, очите на децата светваха алчно, щом приближаваха рафтовете с бонбони, и се пълнеха със сълзи, когато им отказваха лакомствата, а съпругите пресметливо оглеждаха овнешките бутове, докато мъжете им също толкова пресметливо оглеждаха младичките продавачки.
За уикенда тя си купи два пъти повече храна, колкото обикновено би купила за цяла седмица, миризмите от деликатесните витрини и щандовете за месо ужасно изостриха апетита й. Когато най-после стигна до дома си, тя почти трепереше от предвкусването на храната. Когато остави чантите на стъпалата и бръкна, за да извади ключовете, тя чу как зад гърба й се затръшва врата на кола.
— Илейн?
Беше Хърмаяни. От червеното вино, което беше пила предишната нощ, лицето й бе станало на петна и тя изглеждаше състарена.
— Добре ли се чувстваш? — попита я Илейн.
— Въпросът е ти как се чувстваш? — поинтересува се Хърмаяни.
— Добре съм. Защо да не бъда?
Хърмаяни я погледна измъчено.
— Соня е получила някакво хранително отравяне, както и Рубен. Наминах просто, за да видя дали ти си добре.
— Казах ти, че съм.
— Направо не разбирам.
— А Нелуин и Дик как са?
— Никой не ми отваря у тях. Но Рубен е много зле. Откараха го в болницата за тестове.
— Искаш ли да влезеш за чаша кафе?
— Не, благодаря, ще се върна при Соня. Просто не ми се искаше да те оставям сама, ако и теб те беше съборило.
Илейн се усмихна.
— Ти си същински ангел — рече тя и целуна Хърмаяни по бузата.
Жестът й като че ли сепна другата жена. По някаква причина тя отстъпи назад и погледна озадачено Илейн.
— Трябва… трябва да вървя — рече тя и лицето й се вкамени така, сякаш се страхуваше, че ще издаде чувствата й.
— Ще ти звънна по-късно, за да ми кажеш как са те — рече Илейн.
— Добре.
Хърмаяни се обърна и тръгна по тротоара към колата си. Макар да се опита да прикрие жеста си, Илейн все пак забеляза, как тя вдигна ръка към бузата си и силно я потърка, сякаш се опитваше да изтрие целувката.
Сезонът на мухите беше отминал, но онези, които бяха успели да оцелеят в неотдавнашните застудявания, жужаха в кухнята, докато Илейн си избираше хляб, пушена шунка и чеснов салам от покупките и седна да се храни. Умираше от глад. За по-малко от пет минути погълна месото и доста голяма част от хляба, а гладът й не беше утолен. Избра си за десерт смокини и сирене и се сети за омлета, който не бе успяла да изяде онзи ден след посещението в болницата. Мисълта повлече след себе си и други; от омлета към пушека на площада, към Кавана, към последното й посещение в църквата, и при спомена за онова място внезапно я обзе ентусиазъм да го види още веднъж, преди да го изравнят окончателно. Дори вероятно вече беше закъсняла. Телата сигурно бяха пакетирани и отнесени, криптата обеззаразена и почистена; стените сигурно бяха съборени. Но тя знаеше, че няма да се успокои, докато лично не се убеди в това.
Дори след такава обилна храна, от която няколко дни по-рано щеше да й стане лошо, докато вървеше към Църквата на Вси Светии тя се чувстваше необичайно замаяна, като да беше пияна. Но не онова сълзливо-сантиментално опиянение, към което бе склонна докато беше с Мич, а еуфория, от която се чувстваше почти неуязвима, сякаш най-после бе намерила в себе си нещо ярко и несъкрушимо и повече нищо лошо не би могло да я съкруши.
Беше се подготвила вътрешно да намери църквата в руини, но нямаше нищо такова. Сградата все още се издигаше на мястото, стените й бяха недокоснати, гредите й все още разделяха небето. Може би тя също беше несъкрушима, помисли си Илейн; може би те двете бяха безсмъртни близначки. Подозрението й бе подкрепено от тълпата богомолци, които църквата бе привлякла. Полицeйската охрана беше утроена от деня, в който бе дошла, а брезентовата завеса пред входа на криптата сега представляваше огромна палатка, поддържана от строително скеле, която напълно скриваше цялото крило на сградата. Църковните служители, застанали близко до палатката, носеха маски и ръкавици; висшите жреци — малцината избрани, които всъщност имаха достъп до Светинята на светините — бяха облечени изцяло в защитни костюми.