Вече беше късно за каквито и да било решения. Преносвачите бяха отворили вратата и се бяха натъкнали на Смъртта, която ги чакаше от другата страна, нетърпелива да зърне дневната светлина. Беше направила Илейн свой агент и — в своята мъдрост — я бе надарила с неуязвимост; беше й дала сила и възторжено спокойствие; беше й отнела страховете. В замяна Илейн бе разпространила волята й и вече нямаше връщане. Всички онези десетки, може би стотици хора, които бе заразила през последните няколко дни, ще се върнат при семействата и приятелите си, на работните места и местата за отдих, и ще отнесат волята на Смъртта още по-далеч. Ще я предадат на децата си, докато ги слагат в креватчетата, и на своите любими в момент на близост. Свещениците няма да се поколебаят да я предадат на паството; магазинерите ще я заменят за петачка.
Докато си мислеше за всичко това — за болестта, която се разпространява като огън в изсъхнала гора — на вратата отново се позвъни. Бяха се върнали за нея. И също както преди звъняха по всички звънци. Чуваше стъпките на Прудо, който слизаше надолу по стълбището. Този път той знаеше, че Илейн си е вкъщи. Щеше да им каже. Щяха да почукат на вратата й и след като тя откажеше да отвори…
Докато Прудо отваряше входната врата, Илейн отключи задния вход. Измъкна се на двора и чу гласове, последвани от чукане по вратата и настояване да отвори. Дръпна резето на дворната врата и избяга в тъмната уличка. Когато разбиха вратата й, тя вече беше далеч и не ги чу.
Най-силно й се искаше да отиде в Църквата на Вси Светии, но разбираше, че това само ще я доближи до ареста. Те щяха да я причакат по тоя маршрут, като разчитат, че престъпникът винаги се връща на местопрестъплението. Но Илейн искаше отново да види лицето на Смъртта, сега повече от всякога. Да поговори с нея. Да обсъди стратегията си. Стратегията им. Да я попита защо е избрала нея.
Излезе от уличката и се спря на ъгъла на улицата, за да види какво става пред къщата. Този път не бяха само двама мъже; преброи поне четирима, които влизаха и излизаха от сградата. Какво ли правеха? Сигурно ровеха из бельото и любовните й писма, изследваха чаршафите на леглото й за нападали косми и огледалото за следи от отражението й. Но дори да преобърнат апартамента с краката нагоре, дори да изследват всеки отпечатък, пак няма да намерят онова, което търсят. Нека си претърсват. Любовницата беше избягала. Останали бяха само петната от сълзите й и мухите около лампата, които й пеят дитирамби.
Нощта бе звездна, но докато се спускаше към центъра на града, ярките светлини на коледните гирлянди по дърветата и къщите затъмняваха светлината на звездите. Повечето магазини вече бяха затворени, но доста зяпачи се шляеха по тротоарите и разглеждаха витрините. Но това скоро й доскуча, всички тези дрънкулки и манекени, затова сви встрани от главната улица. Тук бе по-тъмно, което идеално пасваше на потъналата в мисли жена. Звуци на музика и смях се изплъзваха през отворените врати на баровете; от игрална зала, намираща се на горен етаж, се чуха възбудени гласове, после размяна на удари; в един вход двама влюбени бяха загърбили всякаква дискретност; в друг някакъв мъж пикаеше с удоволствие, като жребец.
Едва сега, в тези сравнително тихи затънтени улички, тя осъзна, че не е сама. Чуваха се тихи стъпки; някой вървеше след нея, като спазваше безопасно разстояние, но не изоставаше. Нима преследвачите я бяха намерили? Дали не я обкръжаваха, подготвяйки се да я заловят? В такъв случай бягството й само щеше да отложи неизбежното. По-добре да ги посрещне тук и да им позволи да отведат смъртоносната й сила. Илейн се скри; и след като изчака стъпките да се приближат, излезе от укритието си.
Не бяха представителите на закона, а Кавана. Първоначалният й шок веднага бе заменен от недоумение защо я преследва. Огледа го изучаващо. Кожата му бе опъната толкова плътно върху черепа, че Илейн можеше да види как костта блести под слабата светлина. Как така не го бе разпознала по-рано, питаха препускащите в главата й мисли. Защо още при първата им среща, когато бе говорил за мъртвите и тяхната магия, тя не бе осъзнала, че той говори като техен Създател?
— Проследих ви — рече мъжът.
— По целия път от къщата?
Кавана кимна.
— Какво ви казаха? — попита той. — Полицаите. Какво казаха?
— Нищо, за което вече да не се бях досетила — отвърна тя.
— Знаели сте?
— Може и така да се каже. Сигурно съм знаела някъде в дълбините на душата си. Помните ли първия ни разговор?
Той промърмори утвърдително.